БЕККЪНТРИ ФРИЙРАЙД. Незабелязано преминаха повече от десетина години от тогава, когато се появи понятието „фрийрайд”. Много неща са зад гърба ни. Сега има и състезания по фрийрйд и състезатели. Появиха се и компании за гидове, и туристически фирми, предлагащи различни платени фрийрайд турове. Но все още сме далече от нивото на „запада” – няма закони, регламентиращи тази дейност, няма сертифициране на гидовете, няма яснота при взаимодействието със спасителните и застрахователните компании. Но пък има популярност, ентусиазъм и неудържимо желание да се впуснем към неизмеримите дози адреналин.

Но планините не са нощен клуб, не са център за развлечения, не са казино и дори не са тренировъчна зала. Планината е храм, създаден от Природата. Не напразно японците се събуват преди да стъпят на планинския склон – свещенната за тях планина на вулкана Фуджияма, а древните гърци са се страхували да се изкачват високо по склоновете на Олимп, вярвайки че там живеят Боговете.

Сега цивилизацията е проправила път към планините – въжени лифтове, пътища, алпийски писти, ратраци, въртолети. Сега всеки, платил пари, достига висотите. Не е необходимо както преди да се преодолява трудния път нагоре, изнемогвайки от умора, преодолявайки себе си, страхувайки се от лошото време и друг вид опасности. Само алпинизмът, беккънтрито и отчасти фрирайдът останаха в сферата, където може да се приложат физическата и духовната издържливост, придвижвайки се към усъвършенстване на себе си. Повечето отиват сред „девствените” планини точно за това.

Хайку за фрираидера

„Вали сняг!... Както двойка след двойка,
Отдалечават се следите на нечии ски.”

Какво е това фрирайд, ако се излезе от рамките на обезличеното определение „каране извън писта”? Сред ски и борд стиловете, фрирайдът се определя като особняк, той по-скоро се намира в областта на философията и изкуството, отколкото в спорта и активната почивка. Това се вижда от критериите за съдийстване, но за тесния кръг на практикуващите го фрийрайдът просто съществува.

Всяко каране е творчески процес. Един вид „съ-творение” заедно с този, който е създал планините. Да се прочете замисълът му и да се впишеш в него със собствена диря. Има спускания като откровение, незабравими както за райдера, така и за зрителите. Когато ти се струва, че тази следа винаги си е била тук, че се е появила заедно с тези скали, просто е чакала своя си сняг и своя райдер, да я въплъти видимо. Виждал съм такива спускания, когато карането се превръща в изкуство.

Фрирайдът е философия, защото той може да предложи не само зареждане с адреналин и натоварване на мускулите, но и да даде духовен тласък, необходим духовен опит, да открие нови хоризонти за смислен живот в планината и извън нея. Изполвайки думите на френския фрий-скиор и приключенец Бруно Компане (Bruno Compagnet): „Ските – това е моят живот, моят хляб насъщен, моята религия...” – в този смисъл може да кажем, че пътят на фрирайда се приближава към източните бойни изкуства, към религиозните системи.

Карането на малоумниците „за адско удоволствие” има толкова малко общо с истинския фрирайд, колкото и уличния бой с бойните спортове „на татамито”. Въпреки че точно такива „фрирайдери” с ентусиазъм остъргват кулуарите, те са облечени в подходяща модна екипировка и притежават маркови дъски, но сега няма да говорим за тези неща. Още повече, че рано или късно „паркетния карач” ще се пребие, ще се пропие, ще му стано скучно и ще смени темата, а най-често – просто ще надуе шкембето на самочуствието си и докрая на живота си ще се фука пред дамите, а после и пред внуците, ще се хвали със снимките, демонстриращи „ама, че съм мъж”.

Развитието на фрирайда – то е всестранно развитие на Личността като такава. Вътрешна промяна, преображение, изграждане и закалка. Самата природа се изправя срещу човека: височината, кислородният глад, студът, променливото време. Има ли смисъл борбата с природата? В градовете ние вече сме я убили. В такава борба не е възможно да бъдеш победител, тя е безсмислена.

Планините са безкомпромисни във взаимоотношенията. Те може да бъдат обичани само истински, със саможертва и без претенции за притежание. Към планините може да се докоснеш и те ще изпълнят духа и душата ти изцяло. И върхът, и лавиноопасният склон допускат най-достойните, дарявайки своята красота. Главната задача е да се научиш така безрезервно да обичаш и планините, и фрирайда.

Но нали все пак има борба, ще кажете вие. Да, има. Тя е да се пребориш сам със себе си. Фрирайдът не е колективен вид спорт, въпреки че обединява хората, обучава ги на екипно взаимодействие. Но когато стремително караш, ти винаги си сам със себе си, не с планината – ти си сам със себе си, със страховете си и с възторга, с тялото си, със слабостите и амбициите си.

И тогава ти разбираш, че у теб има предел. И за да продължиш напред, за да се реализираш напълно на склона в планината, не ти достигат още много неща. В този момент в теб се ражда фрирайдерът и от тук започва истинската работа. Външната – над техниката, физиката, обучението, и вътрешната, над своя характер – да победиш мързела, страха, неувереността и самодоволството, да откриеш у себе си търпението, дързостта и предпазливостта.

Щом вече сме започнали да правим паралел с единоборствата, невъзможно е да пропуснем темата за надзора от знаещите. Що за хора са те – сенсеи, гурута във фрирайда? Кои са нашите учители? Разбира се гидовете-водачи, та нали във фрирайда няма треньори.

Сходството не е само външно. Това се усеща веднага, още преди да чуете щракването на автоматите. Първото, което се появява, е уважението. Тези, които го нямат, веднага се забелязват, но това, което аз мисля за тях, няма да премине цензурата на коректността. Без уважение няма да го има не само чудото, нищо няма да има. Как може гидът да носи отговорност за живота и здравето на клиентите без наличност на уважение? Как може да се усвои опитът, знанията, техниката? Да се довериш можеш единствено на този, който уважаваш. На доверието се гради дисциплината, без която в планините си заникъде.

Личността на водача е определящ фактор за успеха на цялото мероприятие. Само при настройка на една вълна с водача става възможно да придобиш това, което наистина е нужно, било отлично спускане или забележителен скок на нивото ти на каране. Добрият водач има усет за клиентите си, за техните възможности и потребности, той умее да избере такъв маршрут, след който човек да бъде щастлив, спуснал се до долу. Изкуството е да съчетаеш планината, ските и човешките взаимоотношения.

Да се върнем към темата за безопасността. Много неща са ви познати и за лавинната безопасност, и за правилата за поведение в планините, но сега ще обсъдим по-значимото.

В какво всъщност се изразява безопасността? В познанието, физическата подготовка, адекватната самооценка и опита. Този истински опит, който вече е усет, някакво чувство на мозъка и гръбнака, което предугажда какви са снегът, релефът и опасността. И ако нямате затруднения относно първите три компоненти, тогава действайте – работете, учете се, тренирайте, и така в крайна сметка ще достигнете до заветната четвърта съставка.

Относно нея аз имам любим цитат на едно гуру: „Не се обезкуражавай, а карай”. Друга рецепта няма. Километри отгоре надолу, километри отново нагоре пеша. Постоянно при различини атмосферни условия, по различен релеф. Да преминеш и да го направиш самостоятелно, и главното – внимателно да се вслушваш в себе си и в планината. Само по този начин може да усетиш, да видиш и да чуеш гласа на планината, да се настроиш на неговата вълна, онази, която предупреждава „стоп!”, „остови го за после”, „това ще стане най-добрата линия на твоя живот”, „рискувай, това си струва”. На това може да се научиш така, както в източните традиции се обучават на истинско съзерцание и способност да се вглеждат в същността на нещата.