ПАРАПЛАНЕРЗЪМ. Когато видите какво прави Веселин Овчаров във въздуха, си казвате, че този човек сигурно няма вестибуларен апарат. Той е единственият професионален акропилот в България, който участва в световни купи по акробатичен парапланеризъм. За него ходенето на работа означава да отиде да лети. И той го прави всеки ден.

Веселин Овчаров, фото © Веселин Овчаров

През 2010 г. заедно с неговия приятел и трикратен световен шампион по акропарапланеризъм Хорацио Лоренс Весо прави документалния филм Infinity Himalaya. Режисьорът Петко Гюлчев снима как двамата пилоти правят сложни и зрелищни въздушни фигури на над 5000 метра височина на фона на зашеметяващата красота на Хималаите. Филмът документира как Хорацио поставя световен рекорд, като прави 281 инфинити завъртания - най-сложната и екстремна фигура в акропараглайдинга.

Веселин Овчаров, фото © Стефан Илиев

Година по-късно на твърда софийска почва и минимална надморска височина Веселин Овчаров ни разказва за новите си мечти, свързани с въздуха, водата и другите елементи.

Веселин Овчаров, фото © Цветелина Белутова

Кога и как се запалихте за летенето?
Стана случайно, запознах се преди десет години с един колега в Националната спортна академия, която съм завършил. Той ми показа летенето с парапланер и така започна всичко. Аз учех сноуборд свободен стил. Опитвах се да летя без крило, но беше по-болезнено. Страшно ми хареса, че докато летиш, виждаш красотата на природата и същевременно изпитваш емоции, които липсват в нормалния живот.

Сега адреналинът и тръпката толкова силни ли са като в началото или усещанията се променят?
Тръпката отслабва и това те кара да правиш стъпки напред в спорта, да се развиваш. Определено не е като в началото. Тогава има един период, когато всеки път се чудиш – наистина ли трябва да отида да летя сега или това е някаква лудост. Но с годините свикваш с мисълта, че можеш да контролираш нещата перфектно и това те кара да се чувстваш много по-уверен и спокоен и само да се наслаждаваш, без да се притесняваш.

Това означава ли, че винаги усещате къде е границата между риска и безумието? Вие прескачал ли сте я?
Да, абсолютно се усеща. Много рядко съм я прескачал. По-скоро е ставало, докато се учех – неволно, понеже по това време обучението не беше толкова подробно и нагледно, ставаха непредвидени стъпки, които сега могат да се избегнат и човек да се научи напълно безопасно. Имал съм на няколко пъти рискови ситуации.

Как се разви параглайдингът в България през десетте години, откакто вие се занимавате с този спорт?
Когато аз започнах, той вече беше минал на нивото, на което е по света. Това се случи благодарение на един от най-големите ни пилоти, Димитър Михов, който за съжаление загина малко след това, през 2002 г. Имаше трагичен инцидент с екипировката, всички върви се скъсаха по време на фигури. Заради него успях да видя на живо тези чудеса, с които в момента се занимавам. Той беше пионерът, който започна пръв да прави акробатики, прелети, да ходи по световни купи. Оттогава нещата са се променили доста като обучение, екипировка, събития. В момента има световна купа по тази дисциплина – акробатичното летене, тя е най-атрактивната, предизвиква най-много интерес от медиите и публиката. Същевременно е и много успешен маркетингов инструмент, който се разпознава и използва като такъв от редица компании в света. За съжаление в България това е много слабо развито.

Покрай този инцидент мислили ли сте поне за момент, че може би не е много добра идея да се занимавате с летене?
Не. Със сигурност всеки инцидент, който видиш, оставя много лоша бразда вътре в теб. Но именно когато разбираш нещата, няма как да си кажеш, абе това е луда работа, страх ме е, не мога да се занимавам. Много е лесно да се анализира всеки инцидент и да се разбере каква е причината. И когато знаеш защо се е случило, няма основание да се притесняваш, защото вече си с един ход напред, знаеш какво не трябва да правиш. Напротив дори – с опита не се плашиш, а ставаш по-уверен, защото знаеш как да се предпазиш. Всички тези инциденти са уроци, те изключват страха.

Имали ли сте критични моменти, в които сте се плашили, защото примерно нещо се е объркало?
Не, когато се случват такива неща, няма време да се уплашиш. По-скоро реагираш, действаш и се опитваш да се измъкнеш от тази ситуация. Не съм имал моменти, в които да усетя, че не контролирам нещата. Това е и защото пилотите сами преценяват при какви условия да летят. Когато ние преценим, че става, няма как да е толкова страшно. Именно там е магията - че всеки човек може да се научи с просто око да види дали става или не става. А дори да си от 20 години шофьор, няма как да видиш дали насреща не идва пиян шофьор на камион и ще те размаже на следващия завой. Докато при летенето нещата са много елементарни и се виждат лесно.

Имали ли сте забавни случки, примерно кацане на необичайно място?
Безкрайно много. Това е всъщност най-интересното в дисциплината cross country, когато правиш прелети. Тогава съм се озовавал на всякакви места. Веднъж кацнах в Бразилия до едни разярени бикове и бягах през блата и прескачах огради. Не е лесно да се тича с крило и беше комично, но успях да се измъкна. Човек може да попадне в много забавни ситуации, но обикновено е контролируемо.

Защо избрахте да снимате Infinity Himalaya и да правите рекорд точно в Непал?
Заради гледката – най-зрелищната от всички места, на които съм бил. Мястото е адски красиво и ме привлече още първия път, когато го видях. Снимането там две-три години по-късно беше истинска сбъдната мечта. Всичко беше на ниво ентусиазъм, не бяхме подготвени с екип и с хора, които да се погрижат за цялата операция. Имахме огромни затруднения, Хорацио беше под огромен стрес и само защото е уникален пилот, успя да се справи с допълнителните трудности, които възникнаха заради това, че не бяхме подготвени както трябва.

Какво не бяхте успели да предвидите?
Това, че Непал е една страна, която е невероятна за туризъм, но реализирането там на каквото и да било е свързано с много документи и безумна бюрокрация. Те имат десетки министерства и на нас ни трябваха 13 вида документа за скока в Хималаите. Благодарение на моите приятели и контакти успяхме, но беше много трудно. В последния момент единият документ пак нещо не беше наред, излетяхме късно, не както се прави по принцип - рано сутрин, имаше ветрове, неподходящи облаци, въобще голяма каша. Но Хорацио се справи отлично и рекордът е налице. Сега имам планове за още подобни проекти на други континенти и планини.

Къде по света сте летял?
В почти цяла Европа, в Индия, Непал, Бразилия, в момента планираме да ходим в Чили и Колумбия, в Африка. Има много проекти. Опитвам се да съм част от този екип професионални пилоти от целия свят, които познавам. Но финансовата страна и други спънки понякога ми забавят темпото. Например тази година ми се провали една експедиция в Пакистан, която лично аз организирах и подготвях в продължение на две години. Всичко беше направено с много труд, имахме различни спонсори и накрая на мен не ми дадоха виза. Хората от четири различни континента си извадиха виза за ден до три, дори дистанционно, без дори да ходят лично до посолство. Аз тук ходих 30 пъти до посолството и не успях. Догодина планираме втора такава експедиция и се надявам този път всичко да е наред.

Кое е любимото ви място за летене в България?
Обиколил съм я от край до край. Край Сопот е най-удобно за акробатично летене, там мога да тренирам фигури. Иначе за cross country от Витоша имам невероятни полети. Рила и Пирин също, те са най-зрелищните планини в България. Интересно е и летенето в равнини. Националният рекорд по cross country в момента – 305 км полет, е поставен в Северна България. Моето постижение е 200 км, на същото място. Сега имам точното крило и може да опитам да го подобря.

Летите ли и с друго освен с крило?
Летя, имам желание и амбиция да усвоя всички въздушни спортове, така както например мога да се кача на ски, на сноуборд, на кънки и на каквото и да е, свързано със зимни спортове. За въздушните е по-трудно, защото трябват повече средства. Скачал съм само с парашут и с делтапланер. Надявам се, че един ден ще мога да се занимавам с Base Jump Wingsuit, това много ме привлича. И водата ми е голяма мечта, но определено е по-трудната стихия – на сърфа ще трябва да му отделя много повече време, отколкото мислех.

Има ли жени сред пилотите?
По-малко са от мъжете, може би защото повечето красиви млади дами водят по-друг начин на живот. Също според мен майчиният инстинкт ги отдръпва от тези спортове, които може да наречем екстремни. В чужбина жените пилоти са повече, но хубавото е, че и в България се увеличават. Спортът е хубав и за жени, не е свързан с тежка екипировка, няма никаква хамалогия, достъпен е, елегантен и дори романтичен в някои форми.

Какво ви носи летенето?
Среща ме с невероятно интересни хора от всякакви държави, с най-различни професии и истории. Това е едно най-ценните неща за мен в тази среда. Ако се занимавах с друга професия, едва ли щях да се виждам с толкова разнообразни хора – пилоти или такива, които искат да пробват тандемен скок.
Освен това ме уравновесява и облагородява. Много неща нямаше да мога да ги видя и оценя, ако не летях. И това е чувство, което търсиш да споделиш, защото постоянно изживяваш много хубави моменти. Това е най-уникалното, особено в акрообществото – суперприятелски кръг, много топла среда, в много малко спортове се забелязва това. Има конкуренция, но тя е винаги положителна - не да се гледаме накриво и да се надуваме един на друг. А дори когато си паднал от твоя приятел, го прегръщаш и си щастлив, че ти е показал колко по-добре могат да станат нещата.
Летенето е повече изживяване, отколкото спорт, то е начин на живот, затова няма как да си толкова конкурентно настроен. Същевременно не става рутина, това е суперсилен наркотик и можеш да го замениш само с още по-силен, примерно Base Jump.

Къде се чувствате по-уверен – на земята или във въздуха?
И на двете места можеш да постигнеш контрол. И двете са страшно красиви. Но въздухът дава малко повече свобода, може би се чувствам по-добре там.

Светломира Гюрова
Капитал Лайт
 26 окт 2011, 14:23

  Tweet