“Не мога да си представя как ще започне един мой ден, ако не стана сутрин и не погледна към Пирин. Правя си задължителните упражнения и ако е зима, тръгвам със ските. През лятото пък се качвам на колелото.”

Това разказва 81-годишният Асен Тренчев от Банско. Той е най-възрастният член на алпийския спортен клуб на ветераните в града. Един от най-редовните участници в републиканските първенства за ветерани в зимните спортове и за последните години е събрал 8 медала.

Преди месеци на последното състезание взе златото на ски бягане и остана само на секунда след първата тройка в алпийските дисциплини.

“Няма как да преборя Мишо Попангелов, той все пак е бил професионален състезател. Въпреки това оставам на 1-2 секунди след него, което е голямо постижение”, успокоява се банскалията, който никога не се е състезавал в зимните спортове, но постиженията му са мечта за доста професионалисти.

Качил се на истински ски още 7-годишен. Спомня си голямата радост, когато през 1939 г. мъжът на сестра му, работник във фабрика за дървени столове, му подарил ски. Направил ги от бук, с кожена каишка да държи обувките и дори имали специално каналче по дължината.

“Бяха модерни за онова време. Пусках се по повлеците в планината. Това са улеи, образувани от влаченето на дървените трупи. Приличаха на улеите за бобслей”, разказва ветеранът.

Като първокласник участвал в първото залесяване на Пирин и оттогава си мечтаел да стане лесовъд. Сбъднал желанието си, като завършил Лесотехническия университет. След няколко години работа в лесничейството станал директор на техникума по горско стопанство в Банско, където се пенсионирал.

Никога не е вземал специални уроци по ски. За първи път разбрал какво е “рало”, когато бил на 14 г. Тогава чул, че в местността Чалин валог студенти от ВИФ са на курсове. Стигнал дотам - на около 10 км от Банско, и застанал до редицата студенти, за да слуша и гледа.

Едва през 1953 г. се сдобил с оригинални ски. Донесъл му ги роднина, който работел в Германия. Веднага се качил на тях и заедно с приятеля си Александър Мацурев тръгнали на зимен преход от хижа “Демяница” до хижа “Вихрен”. Тогава за първи път го застигнала лавина. Той се спускал втори след Александър.

“Гледам Сашо от високо. Той обаче се обърна нагоре и посочи върха. Обърнах се и аз и видях огромна снежна маса да се плъзга към мен. За секунди ми се губят спомените. Не ме затрупа, а по-скоро се понесох над снега и лавината ме свали в ниското”, разказва пенсионерът.

Обиколил е всички върхове у нас, прави планински преходи, които само най-добрите алпийци могат да преминат. За повече от 60 г. в планините не е имал друго по-сериозно изпитание.

Мечка му минала пътя, но не се изплашил. Казва, че мечките не нападат хора, ако не ги провокираш.

Като студент му се наложило за половин час 7 пъти да мине през Кончето. Бил с колеги от София, на които искал да покаже красотите на Пирин. Стигнали до седловината, дълга около 150 м.

В най-тясната си част достига до 50 см. По това време не е имало поставени парапети и се преминавало почти лежешком.

“Един от колегите остана в единия край и се страхуваше да мине. Върнах се да му помогна, но той отказа. Реши, че ще се връща обратно от похода. Аз минах от другата страна, но той се разколеба и поиска да му помагам.

Така 7 пъти минавах седловината до него и обратно, като я минавах прав, за да му покажа, че не е страшно. Едва през 1963 г. поставиха въжен метален парапет”, спомня си банскалията.

“Ските са до живот. Качиш ли се веднъж, отърване няма. Те са здраве, защото натоварват всички мускули. С тях винаги си сред природата на чист въздух и слънце. Други такива спортове като зимните няма. На тях дължа доброто си здраве.

Чувствам се на не повече от 50 г.”, допълва бай Асен. Признава, че и футболът е “заразен”, но на терена играят 22-ма. Останалите хиляди са на трибуните. “Като се кача на пистите обаче и видя хиляди - и млади, и стари, да се спускат, душата ми се пълни. Такова удоволствие е да пориш снега”, казва банскалията.

Няма писта, по която да не е карал. Дори и по “Томба”, която е най-трудната и е за майстори. Категоричен е, че слезе ли от ските, животът за него е свършил.

Казва, че на стари години се е качил на втория по височина връх на Балканите - Митикас в Олимп. Пак с клуба на ветераните е стигнал и до връх Триглав в Юлийските Алпи в Словения.

Има 5-има внуци и 3-ма правнуци. Внуците му също са запалени планинари и често го придружават на походите. Мечтата му е и правнуците да успее да качи на ските и да ги научи да карат.

Още 180 банскалии като него са в клуба на ветераните. 2/3 от тях са активни скиори и участват на състезания. Животът на всички по някакъв начин е свързан с Пирин. Едни са били планински спасители, други водачи, трети ски инструктори.

“Всички караме от деца, прохождаме на ските. Закърмени сме с планината. Това е спорт, който и след активна състезателна дейност може да се практикува. Има много адреналин, емоции, които остават до живот. Отборният дух, екипността са нещата, които ни свързват и след края на спортната кариера”, казва и председателят на клуба Михаил Рахов.

Смята, че планинската “зараза” може да се сравни само с “морската”, каквато я има при водните спортове.

Официалната регистрация на клуба е отпреди 4 г. Имат си химн и герб.

Когато на Пирин
снегът заблести
и грейне Тодорка
във светли лъчи,
по стръмните писти
летят ветераните
скиори на Банско -
пирински орли.

Това е първият куплет, написан от члена на клуба Александър Коцев. Музиката е общо дело, а при изпълнение на песента на сбирките всички ветерани стават прави с ръка на сърцето.

Годишният им календар е изпълнен със състезания, походи и чествания на празници. Не пропускат през лятото да помогнат на концесионера на ски зоната при рекултивацията на пистите. Периодично се събират за почистване на райони в Пирин.

Антоанета Маскръчка
в-к 24 часа
28.04.2013 07:04