Линдзи Вон направи нещо уникално. След като на два пъти разби коляното си, тя успя да се върне в ските и отново е на върха, като вече е жената с най-много победи в историята на Световната купа. Историята й в последните 2 години бе описана в документалния филм „Изкачването”, в който Вон разказва за случилото се. Филмът започва с това как Линдзи гледа по телевизията олимпиадата в Сочи. Коментаторът говори как нея я няма и се чуди коя ще я наследи, коя ще е следващата Линдзи.
- Това е като да слагаш сол в раната. Кой ще смени Линдзи? Коя ще е следващата Линдзи? Аз не съм мъртва. Още съм тук. Ските са нещото, което обичам най-много. Нещото, на което мога да разчитам. Падала съм много, много пъти. Но това падане разби коляното ми на парчета. Паданията са част от моя спорт. Няма как да избягаш от това. Ако искаш да го направиш, трябва да спреш да караш ски. Винаги съм мислила, че имам определена съдба. И не съм приключила. Моето време не е свършило. Тук съм и ще продължавам. Беше тежко да не отида в Сочи. Винаги е мрачно в дупката, в която сам се поставяш. Не бях сигурна дали ще мога да се измъкна от нея. Знаех, че ако натисна и отида, първо – можеше въобще да не се състезавам след това, второ – можех да направя много по-сериозна беля и да поставя кариерата си на риск. И трето – можех да свърша с напълно разбито коляно и никакви медали. Имаше много причини да не отида в Сочи и това беше правилното решение. Просто беше трудно да го приема. Защото работих много, за да съм здрава, но не бях.
За нея най-тежкият момент е това, че пропусна игрите в Сочи. Всичко започва през февруари 2013 г., когато Вон се преби на Супер Г на световното в Шладминг. Линдзи пищи от болка още на пистата и е наясно, че има сериозна контузия. Диагнозата – скъсани връзки в коляното.
- Гледах я. С дъщеря ми. Беше на живо на компютъра. Най-лошото беше, че чух писъците й. Знаех, че коляното е увредено, още като видях падането, но чух писъците. Това беше трудно. Тези писъци те преследват. Чувствах се зле, защото нямаше какво да направя, за да й помогна – казва гаджето на Вон – голфърът Тайгър Уудс.
- Знаех, че е лошо, че нещо става. Просто се надявах да не е толкова лошо, че да сложи край на кариерата ми – допълва Линдзи.
След това започва възстановяването. Седем месеца постоянни тренировки, за да може пак да се качи на ски. Връщането е трудно за нея. В началото кара с 16 км/ч, което е убийствено бавно за нея. През ноември се пуска на тренировка за спускане и пак пада.
- Погледнах си телефона и видях три пропуснати обаждания от нея и още две от треньора й. Обадих й се и само като чух тона й, си казах: „О, Боже” – споделя Тайгър.
Вон отива на доктор и й казват, че са останали едва 40% от връзките в коляното й. Въпреки това през декември 2013 г. се пуска във Вал д’Изер.
- Винаги съм се справяла с болката, с лошите моменти. Такава съм. Винаги минавам през проблемите. Но този път нямаше как. Във Вал д’Изер карах най-добре след контузията. Но след това усетих напрежение. Минах през бабун, а след това не можех да направя нищо, коляното ми бе разбито. Движеше се във всички посоки, беше отвратително. Чувствах се безпомощна. Психически бях настроена за старт, но тялото ми не работеше заедно с ума. След това опитахме да направим прости неща, като клякания, но не можеше. Коляното ми се движеше напред-назад. Направихме още няколко упражнения, но терапевтът ми Линдзи Уинингър каза: „Какво правим тук? Това е глупаво.” И аз най-после признах и й казах: „Права си, не мога да го направя”.
Седмица по-късно Вон отново е на операционната маса. Този път иска всичко да е направено както трябва и избира д-р Джеймс Андрюс.
- Никога не съм обвинявала някой друг. Аз карам ски, аз падам. Но мисля, че нещата можеха да бъдат направени по-добре и това беше целта ми. Заради това исках втория път всичко да е както трябва. Казах си: „Този път не трябва да има издънки”. След втората операция не беше толкова сложно, колкото след първата. След като се отказах от Сочи, реших, че ще карам ски до другата олимпиада. Мотивирана съм, имам какво да постигна.
Голямата й цел е да се върне в ските до декември 2014 г. А най-важното е да е напълно здрава за световното във Вейл, Колорадо, който е неин дом от 11-годишна.
- Когато започнах да карам ски, бях много бавна. Треньорът ми казваше, че съм костенурка. Но след това започнах да печеля. Отидох на младежка олимпиада, карах с деца, които бяха 4 г. по-големи от мен, и печелех – казва Вон.
Тя участва в три олимпиади, като чак във Ванкувър 2010 постига целта си – олимпийската титла в спускането.
- Това съм искала от 9-годишна. Беше невероятно. За това съм работила толкова години, както и цялото семейство. Беше невероятен ден. Като семейство чувствахме, че това е изключително важно – коментира Вон.
По време на второто възстановяване Линдзи има тежки дни. Неотлъчно до нея освен физиотерапевта й Линдзи, стои и сестра й Лора.
- Лора помага за възстановяването. Прави ме спокойна, забавна е. Имам нужда от това. Държи се с мен по същия начин, както го правеше, когато бях на 15. За мен най-голямата мотивация беше да знам, че много спортисти са се завърнали след тази контузия. Имах тежки дни. Беше много трудно да съм далеч от нещо, което правя цял живот, и то за толкова много време. Аз не правя нещата внимателно, бавно. Аз съм човек, който се хвърля направо. И постоянно ме питаха: „Как си? Как върви възстановяването? Кога ще караш ски пак?” Не знам. Имаше милион въпроси и това ме побъркваше, защото нямах отговор за тях.
До лятото не се знае какво се случва. Във филма показват как самата Вон говори, че един ден коляното й е добре, но на другия не е.
- Има моменти, в които трябва да дадеш задна и да се огледаш. Но това е толкова трудно за професионален спортист. Защото знаеш на какво си способен, дори и да си контузен. Ако те боли, ще се справиш с болката. Болката не е такъв проблем, можеш да си свършиш работата. Но когато си контузен, тялото ти просто не отговаря – коментира Тайгър.
- Той се опитва да ме научи на търпение, наистина опитвам. Но не мога. Трудно е – коментира Вон.
Линдзи говори не само за възстановяването си, а и за статута на звезда. Всичко за нея се променя след олимпиадата във Ванкувър. Дотогава в САЩ тя е неизвестна, въпреки че вече е голяма звезда в ските.
- Промени се драстично след Ванкувър 2010. Всичко беше лудост, удари ме в лицето. Беше странно, защото бях свикнала малко хора да ме познават. Не бях свикнала в САЩ да ме познават. Не исках хората да знаят нещо за личния ми живот, но участвах във фотосесии и т.н. В медиите хората си мислят, че съм известна личност. Но за себе си аз съм спортист. И искам да ме запомнят с това, което правя по пистите. А не с личния ми живот.
Нещата и в този аспект се променят след контузията и това, че не кара ски. В известен период от време в САЩ я споменават само като гаджето на Тайгър Уудс.
- Спомените на всички траят 5 сек. Всички забравиха, че имам 59 победи в Световната купа. Тръгнаха да говорят как трябва да се пенсионирам. Освен това някои хора питаха каква съм, казваха, че не съм направила нищо и съм само гаджето на Тайгър Уудс.
За да я дръпне точно от всички тези приказки и целия шум, Тайгър й предлага ново изживяване – гмуркането.
- Запознах я с една от големите си страсти – океана. Никога не съм виждал риба, която да иска автограф и снимка с мен. И за мен океанът е прекрасно място. Там човек може да е сам, като физическа медитация е.
Линдзи сама осъзнава, че не трябва да обръща внимание на приказките по неин адрес.
- Трябва да забравиш всичко, да се фокусираш върху твоя живот, върху това, което те радва. Не може да мислиш какво си мислят другите за теб. Защото това няма значение. Точно заради това обичам да съм със сестрите ми. Защото там съм само сестра. Обичам да съм с тях. Да ходим на маникюр, да правим обикновени неща, да се забавляваме, да се бутаме една друга във водата – коментира Вон.
Основната й задача обаче е да се възстанови за домашното световно.
- Да имаш световно в твоя град е нещо, което никога не се случва. Мечтаеш за такива неща. И ако излезеш и вярваш, че си най-добрата и трябва да спечелиш, значи трябва да спечелиш. Но ако не знаеш дали си най-добрата, натискаш здраво, за да станеш. Заради това тренирах много. Физиотерапевтът ми Линдзи е като друга моя сестра.
Тренировките обаче са тежки. Вон отказва да прави някои неща, като да скача на въже например, и казва на терапевта си: „Не съм Роки, не мога да скачам на въже.” Двете често се карат, но постепенно Вон влиза във форма и през октомври 2014 г. отново е в планината. Естествено, иска всичко да стане бързо и мрънка, когато я съветват да започне по-леко, да кара бавно. Следва първият старт. През декември тя се пуска в Лейк Луис и завършва на 8-о място. Признава, че е направила грешка. Но на следващия ден отново печели. Сега, два месеца по-късно, тя вече подобри рекорда на Анемари Мозер-Прьол, бие редовно и отново е големият фаворит на световното.
- Това беше една прекрасна история за завръщането. Сега отново искам да печеля – категорична е Вон.

в-к 7 дни спорт
Петък, 30 Януари 2015