Яница Костелич даде ексклузивно интервю за предаването „Код Спорт“ по ТВ+. Близо десетилетие тя бе в елита на ски спорта. Спечели четири златни и два сребърни медала на Олимпийските игри в Солт Лейк Сити и в Торино. Хърватката е петкратна шампионка на планетата, а за Световната купа има 30 победи и 55 подиума.Сложи край на кариерата си едва 25-годишна след 10 операции и хронични болки в краката и гърба. От 2016 година е държавен секретар по спорта на Хърватия.

- Как сте, госпожо Костелич, в този снеговит ден? Сега, ако имахте възможност, бихте ли предпочели да сте в планината?
- Планината е много хубаво място, аз там съм си у дома и ми е комфортно. В момента тук вали сняг, което ме кара да се чувствам като вкъщи.

- За един спортист целта е ясна – медали, победи, място на подиума. Каква е вашата цел сега като част от правителството, като държавен секретар по спортните въпроси?
- Спортът обединява хората. Много е хубаво, когато си професионален спортист – пътуваш много, срещаш постоянно нови хора, ти си пример за подражание. За мен обаче спортът е нещо много повече от печелен е на медали. Част от спорта е грижата за тялото, което в нашето съвремие е съществено, тъй като се движим все по-малко. Затова смятам за много важно да предоставим възможност на хората да спортуват, да се движат. Трябва да запознаем обществото с ползата от това да бъдеш активен. Това е една от основните ми цели като част от управлението на спорта в страната, но като цяло трябва да се погрижим за всички нива на спорта – от детско-юношеския до професионалния.

- Беше ли трудно за вас в началото да застанете от другата страна – не в ролята на спортист, а като част от правителството?
- Аз не гледам на нещата по този начин, като другата страна. За мен спортът е над всичко, той обединява хората и не е редно да се влияе от странични неща. В спорта има правила, а политиката трябва да спомага нещата да се случват, да помага на хората да се занимават със спорт.

- Карате ли все още ски в свободното си време?
- Да, не много често, но карам. За радост в момента в Хърватия има сняг и мога да отида да покарам примерно следобед или вечер след работа за нощно каране. Близо до Загреб се намира връх Слеме и е много хубаво.

- Кой е първият ви спомен върху сняг?
- Не знам, сигурно как се пързалям по гръб. Брат ми беше запален по ските като дете, а аз не, защото беше студено и неприятно. Като момиче исках да играя тенис, да се занимавам с по-готин, по-изискан спорт. Започнах да карам на 10 години, като просто се забавлявах с брат ми в ски-клуба, в който той тренираше. Едно лято през ваканцията нямаше какво да правя и отидох с него на летен тренировъчен лагер. Там се запознах със страхотни приятели, с които си прекарахме много добре, забавлявахме се много. Така започна всичко. Децата трябва да си останат деца, колкото се може по-дълго и да се захванат професионално със спорта на по-късен етап. Като пораснеш, не ти се дава нова възможност да бъдеш дете, а детството е нещо много хубаво и не бива да се пропуска.

- Четох, че като девойка сте пътували със семейството си по състезания и, тъй като не сте имали финансови възможности, се е налагало да спите в колата и на палатка. Трудно ли беше всъщност или просто това ви сплоти повече като семейство?
- Семейството ми беше винаги около мен по време на тренировъчно-състезателния процес. А това направи всичко много по-лесно за мен - баща ми като треньор, брат ми като състезател, майка ми, която оставаше малко на заден план, но винаги е била до мен, постоянно ме подкрепяше и помагаше във всичко. Те направиха нещата много по-лесни. Не приемах като проблем това, че се налагаше да спим в колата. Аз бях дете и гледах на всичко това като забавление, като отиване на къмпинг или нещо подобно. Не съм виждала никакъв проблем в тази ситуация и наистина се забавлявах много през цялото време. Спортистите имаме привилегията да се занимаваме с неща, които наистина страстно обичаме. Това не се отдава на много хора като цяло и е наистина специално, когато ти се случи.

- Брат ви казва в едно интервю, че сред всички скиори вие сте най-силният психически човек. Психиката ли е ключът към успеха?
- Всички хора сме различни. Всеки има своята индивидуалност, различен подход и поглед над нещата. Например Ивица е мой брат и ние имаме обща генетика, израснахме заедно, правейки едни и същи неща, но в същото време сме коренно различни като характери. Не съм се чувствала длъжна да се занимавам със спорт и да участвам в състезания, нито да бъда най-добрата. Ако в даден ден не бях първа, може би на следващия щях да съм. Човек има много шансове да покаже какво може и за мен няма смисъл да се разстройва заради един лош ден. Важното е да се наслаждаваш, да бъдеш част от отбора. Когато сте заедно, всичко е прекрасно. Ивица обаче е различен човек, много е стриктен. За него е важно какво очакват другите от него и дали ще се представи според очакванията им. Аз не съм такава – аз смятам, че първо трябва да оправдаеш собствените си очаквания. Разбира се, ако си на определено ниво, ти знаеш на какво си способен. Трябва да вярваш в себе си и да имаш късмет в точния момент, който идва, ако си инициативен. Това ти дава онзи тласък, който те прави по-добър от останалите в даден момент. Но ако не стане днес, то може би ще се случи някой следващ ден.

- Постигнали сте много, списъкът е толкова дълъг, че няма и да опитвам да изредя успехите ви. Коя победа обаче е най-ценна за вас, коя заема специално място в сърцето ви?
- Не е моя победа. Винаги съм се радвала много повече за успехите на брат ми. Смятам, че той заслужава повече, защото е изключително целеустремен човек и неговите успехи винаги са означавали много повече за мен от моите собствени. Определено на първо място е успехът му в Торино, когато спечели медала в комбинацията. Изключително емоционален момент, който е на първо място за мен. Някак си винаги съм се чувствала част от неговия успех. Усещала съм, че и аз имам заслуга за него и съм се гордяла с брат ми. Това е най-големият успех за мен.

- Ако можехте да върнете времето назад, бихте ли променили нещо?
- Не, няма никакъв смисъл. Нещата се случват както трябва да се случват и аз обичам да вървя с течението. Често си правим планове, поставяме си цели и има различни начини за постигането им. Понякога нещата не се случват по начина, по който сме планирали, и ако се отдадеш на разочарование, само може да пропуснеш друг хубав шанс. Всички лоши неща, които са ми са се случвали като множеството контузии и всичко останало, са направили и нещо добро. Например дали са ми време за мен самата, време да прочета книга или да се срещна с приятели. Така че винаги в лошите неща можеш да намериш и позитиви.

- Контузиите винаги са част от живота на спортистите и са сред най-тежките моменти. Коя част е по-трудна – физическото или психическото възстановяване?
- За мен беше физическата част. В психологически аспект не съм имала проблеми, защото знаех, че ще се върна, въпросът е какво очакваш от себе си. Много хора се чудят дали биха могли да бъдат на същото ниво като преди контузията, в което няма никакъв смисъл. В наши дни медицината е много напреднала и дава много решения, разбира се има значение и каква е контузията. В ските обикновено става въпрос за проблеми с колената или кръста. Всичко това обаче е част от спорта и не трябва да драматизираме излишно. Ако работиш в офис, седнал зад компютър, най-вероятно имаш проблеми с разширени вени или болки в кръста и си по-склонен към наднормено тегло. Всяка професия си има положителни и отрицателни страни. Спортът тества физическите ти граници, но е забавно.

- Научих, че си водите дневник. Това ви помага да подредите мислите и емоциите си или просто обичате да пишете?
- Вече не си водя дневник, правех го преди. Не можем да помним всичко и понякога, когато имаш проблеми от професионално естество примерно, е полезно да погледнеш назад, да видиш какви решения си взел, какви мисли си имал в различни ситуации преди. Може да помогне. Добре е да се гледа към бъдещето, но миналото е това, което прави бъдещето. Затова е добре да си припомняме станалото преди, за да си дадем шанс за по-добро бъдеще.

- Кое е любимото ви място на планетата Земя?
- Хърватия. Много обичам родината си и ми е трудно да посоча само едно място. Много обичам да пътувам, но най-много обичам да се прибирам. Обичам страната си и не бих я сменила за нищо. Дано има мир по света и да мога да живея в родината си.

- И последен въпрос – коя е най-голямата ви мечта?
- Най-важно е здравето, искам да съм колкото се може по-здрава, за да мога да дам нещо на обществото, да помогна по някакъв начин. Сега е чрез политиката. Желанието ми е да направя условията по-добри за младото поколение и за възрастните хора. Искам да помогна със своя опит и с каквото още мога.