АЛПИНИЗЪМ. На 8 май 1978 г. италианецът Райнхолд Меснер и австриецът Петер Хабелер за първи път изкачват връх Еверест (8848 м.) без кислороден апарат. Медиците не могат да обяснят този феномен.Още от 1920-те години алпинистите обсъждат възможностите за използване на спомагателни средства. Някои твърдят, че «алпинистът е длъжен изцяло да разчита на своите собствени възможности, които могат да го предупредят в случай, ако той се опита да да прекрачи границата на своите сили. Със спомагателни сили той се подлага на възможността неочаквано да загуби сили, ако апаратът се повреди». Тази философия, утвърждаваща, че нищо не трябва да стои между алпиниста и планината, намира своите приварженици и 50 т. по-късно.

Reinhold Messner and Peter Habeler in 1978. Image via www.outdoorteam.at

През 1970-те години двамата най-ярки последователи на тази философия са Райнхолд Меснер и Питер Хабелер. По това време Меснер вече успява да си извоюва скандална слава, извършвайки многобройни изкачвания в Алпите по скални маршрути с голи ръце, без използване на метални клинове и куки
 
Многобройните му опоненти го критикуват дори го набеждават по всеки повод. Те твърдят Райнхолд е виновен за смъртта на брат си при изкачването на Нанг Прабат през 1970 г., когато го отнася лавина. През следващата 1971 г. загиват двама души от експедицията на Манаслу и вината пак я хвърлят на него.
 
През 1974 г. Меснер се запознава с тихия гид от Майерхофен Питер Хабелер, докато изкачват връх в Южен Тирол по време на изкачване на връх. Те са абсолютни индивидуалисти и се изкачват да задоволят своето «его». Това с особена сила се отнася за Хабелер. Но те са си нужни, защото изповядват една философия и, което е особено важно, защото са едни от най-добрите алпинисти в света.
 
„Ние искахме да пробудим за нов живот първоначалната романтика на алпинизма» - пише Хабелер. И добавя: «Искахме да го върнем в неговите естествени форми.”
 
Те признават, че не са приятели, а по-скоро делови партньори в експедициите. В останалото време почти не поддържат контакти и тренират съвършено по отделно.
 
Двамата изкачват стените Матерхорн и Ейгер за рекордно време. През 1975 г. правят забележително изкачване на 11-ия връх в света Гашербрум (Хималаи) без използване на допълнителен кислород. Към 1978 г. те устремяват усилията си към Еверест.
 
Меснер и Хабелер бързо стават обект както от страна на алпинистката общественост, така и от медицински кръгове. Залепват им прозвището „Смахнатите”, които се подлагат на риск сериозно да си увредят мозъците.
 
В предишни експедиции са изучени физиологичните натоварвания при изкачванията на Еверест и се оказва, че те са доста екстремални; проведените през 1960 г. тестове на участници в експедиции под ръководството на сър Едмунд Хилари показват, че равнището на кислород на връх Еверест е едва достатъчно за поддържане на организма в спокойно състояние, а потреблението на кислород при изкачване силно нараства.
 
Независимо от това, Меснер и Хабелер продължават да осъществяват своя план. Те възнамеряват до някъде да се движат с австрийска експедиция до Еверест, а оттам да извършат самостоятелно изкачване до върха.
 
Групата пристига в базовия лагер през март 1978 г. и в няколко седмици организират сигурното преминаване през ледопадите и изграждане на лагери от І до V, като се подготвят за изкачването.
 
Меснер и Хабелер извършват първия опит на 21 април. Те достигат до лагер ІІІ на склона на Лхоцзе на 23 април. Същата нощ Хабелер се почувства зле – получил е хранително отравяне от рибена консерва.
 
Меснер решава да продължи изкчването сам, без своя омаломощен партньор, и на следващото утро се отправя нагоре заедно с двама шерпи. Достигайки южното седло, тримата неочаквано попадат в страхотна буря при минус 40 градуса.
 
В продължение на два дни те изчакват лурята да спре. Изтощени от борбата с ракъсаната палатка и страдайки от студа, даже Меснер по-късно признава, че в този момент счита своето начинание „неизпълнимо и безсмислено”. Накрая „прозорец” във времето позволява на изтощената група да се спусне в базовия лагер и де възстанови силите си.
 
Меснер и Хабелер обсъждат възможностите да опит още един щурм. Хабелер даже обмисля за използване на кислрод, но Меснер остава твърд и заявява, че няма да използва кислород и няма да изкчва върха с човек, който го направи. Той счит, че достигането на колкото се може по-голяма височина без кислород е по-важно, отколкото достигането не върха. Хабелер се съгласява, защото не може да си намери друг партньор, и така двамата отново стават партньори.
 
На 6 май Меснер и Хабелер рак се отправят към върха. Те лесно достигат лагер ІІІ и независимо от дълбокия прясно навалял сняг на следващия ден са готови отново да потеглят.
 
Те вече се намират на височина, когато недостатъкът от кислород напомня за себе си. Меснер и Хабелер се уговарят да занесан две бутилки кислород в лагел ІV за всеки случай, а също такапда се върнат назад, ако един от тях загуби координация или способност да говори.
 
На следващия ден са им нужни само 3,5 часа, за да достигнат до южната седловина (7986 м.), където те прекарват останалата част от деня в почивка и нощуват.
 
Вечерта Хабелер се оплаква от главоболие и от раздвояване на зрителния образ, но почивката го стабилизира. Двамата алпинисти често се будят през нощта от липса на кислород. Те насила пият чай с надежда, че при насищане на организма с вода ще се намали ефектът от разредения воздух.
 
Те се събуждат в три часа сутринта. Два часа отиват за обличане и стъкмяване. Тъй като всяко вдишване е скъпо, двамата използват жестове за общуване. Придвижват се бавно. Вървенето из дълбокия сняг е трудно, затова пълзели по по-сложните скални гребени.
 
За 4 часа стигат до лагер V (8500 м.), където правят половинчасова почивка. Макар времето не е добро, те решават да продължат изкачването, той като им остават 300 метра височина.
 
Меснер и Хабелер изпадат в такова състояние на такова изтощение, каквото никога преди това не са изпитвали. Само след няколко крачки те се облягат на своите ледокопи, с последни сили поемайки въздух. Изкачили се още малко, те започват да падат на колене или просто да се просват на снега, стараейки се де възстановят дишането.
 
Тук те повече със знаци, отколкото с думи се разбират, че ако някой от двамата припадне, другият ще трябва да спаси себе си.
 
Достигайки южния връх, двамата се връзват и продължават нагре. Вятърът ги брули, но отпред се мярва къс синьо небе. Остава им да изкачат само 88 метра височина. Спират 3-4 пъти за почивка.
 
На височина 8800 м. те се развързват, но липсата на кислород е жестока – на всеки 4-5 м. те падат и лежат в снега. Меснер после си спомня, че „процесът на дишането станал толкова сериозно занимание, че не ни оставаха почти никакви сили да вървим”. Той описва момента, в който мозъкът е сякаш е мъртъв и само неговият дух го заставял да пълзи по-нататък.
 
Накрая е постигнато почти невъзможното - те най-сетне допълзяват до върха без допълнителен кислород.
 
Ето разказа на Хебелер: Това беше в 18:15 часа на 8 май 1978 г. И отново редом беше Райнхолд, неговата камера и триногия китайски топографичен знак.

Ние пристигнахме. Хвърлихме се един на друг на шиите, хлипайки и заеквайки, нещо бръщолевехме и не можехме да се успокоим. Сълзи течеха изпод очилата ни по брадите. Ние отново и отново се прегръщахме, притискахме се един до друг и отново се хвърляхме един на друг на шията, смеейки се плачейки едновременно. Ние бяхме спасени и освободени. Избавени бяхме от нечовешката принуда да се изкачваме още.

След сълзите и освобождението настъпи пустота, печал, разочарование. Нещо беше отнето от мен, нещо, което беше много важно за мен. Нещото, което ме изпълваше, беше изминато и аз бях изтощен и празен.

Никакво чувство за триумф или победа. Аз гледах околните планински върхове Лхоцзе и Чо Ойю. Панорамата на Тибет беше закрита от облаци. Аз знаех, че сега стоя на най-високата точка на Земята. Но това ми беше безразлично. Сега аз исках само едно:назад, назад в този свят, от който дойдох. Колкото се може по-бързо.

Аз отрязах от въженцето, с което аз все още бях свързан с Райнхолд, парче около метър и здраво го завързах за китайския топографски знак като доказателство, че сме били на върха. „Бик” и Райхолд Карл по-късно донесоха това парче въженце долу.

След като направих няколко снимки на Райнхолд, мен непреодолима сила ме потегли надолу.
 
За да се спуснат на южното седло, на Хабелер е потребен само един час, на Меснер – 1:45 часа. След като преодолели още страхотни бури, след два дни те пристигат в базовия лагер.
 
И отново Хабелер: „След нашето връщане в Родината мен и Райнхолд ни честваха като победители, победтели на Еверест. Но това не е вярно. Еверест не е победен от нас, не е покорен. Той сямо ни търпеше. А ако въобще може да се говори за победа, то най-голямото е победа над собственото тял, над страха. ”
 
Успехът на Меснер и Хабелер озадачава медицинското общество и заставя да преразгледа физиологията на големи височини. През 1880 г. Меснер отново се връща на Еверест, за да извърши успешно самотно изкачване и пак без използване на допълнителен кислород.

Reinhold Messner

Цялата драма по изкачването подробно е описана от Peter Habeler в DER EIMSAME SIEG MOUNT EVEREST `78, 1978 by Wihelm Goldmah Verlag, Munchen
 
В Интернет може да бъде намерена и на руски език под заглавие ПОБЕДА НА ЭВЕРЕСТЕ В 1978.

Агенция БЛИЦ
8 май 2013, 07:19
/По материали в Интернет/