Най-успелият български скиор алпиец в прехода между първата и втората половина на ХХ век Георги Димитров-Гошето е роден на 10 април 1930 г. в Самоков. Още 12-годишен стартира на състезания с мъжете в Боровец, през 1949 г. побеждава за първи път в най-популярното състезание у нас за купата на в. "Отечествен фронт". В периода 1949-1962 г. печели 23 шампионски титли на България във всички алпийски дисциплини. Участва като състезател на олимпийските игри в Осло (1952), Кортина Д'Ампецо (1956) и Скуо Вели (1960), а като треньор на националния отбор мъже - и в Инсбрук през 1964 г.

Георги Димитров, снимка: личен архив

Най-големия си успех записва в Кортина Д'Ампецо: 6-и в алпийската комбинация, която важи само за световно първенство (най-добро постижение на българин и до днес); в отделните стартове: 13-и на слалом, 18-и на спускане (също остава най-добро българско класиране в дисциплината) и 34-и на гигантски слалом. Световен студентски шампион на слалом през 1959 г. в Закопане. Стартира в десетки състезания по най-известните писти на Стария континент и е признат за безспорно най-добрия алпиец в Източна Европа за своето време.

***

Вторник, 12 часа по обяд. В боянската кръчма "Лимона" един след друг идват скиори ветерани от Бояна, Княжево, Владая. Редовен гост на традиционната им седмична сбирка е и един личен самоковец. Имам среща с него. Георги Димитров - Гошето, първият наш алпиец, направил пробив в световния елит още в средата на миналия век. Невероятно жизнен за своите близо 77 години, той разтваря два големи албума с изрядно подредени снимки и започва своя разказ. Говори за едно все по-рядко споменавано сиромашко време за българските скиори, за паметни състезания, за най-големите звезди от алпийските страни, с които се е конкурирал по пистите на Кортина Д'Ампецо, Мадона ди Кампилио, Кицбюел, Венген, Гармиш-Партенкирхен, Межев, Закопане...

Връх в кариерата на Георги Димитров е бялата олимпиада в Кортина Д'Ампецо през 1956 г. За света тя остава като олимпиадата на Тони Зайлер, великия австриец, който печели и трите алпийски дисциплини. За нас обаче това са игрите, когато за първи път на белите писти един българин привлича вниманието - 13-и на слалом, 18-и на спускане, 6-и в алпийската комбинация, валидна тогава само за световно първенство! И това във времето, когато в България има само един лифт, а децата (както и самият той) се учат да правят първите завои върху снега с добре излъскани... налъми.

"Най-силната ми дисциплина в Кортина беше спускането - казва Гошето, точно 51 години след паметните дни на пистата "Тофана". - По време на тренировките не се поклащах. Треньорът Любомир Врингов ми каза, че специалистите повтаряли непрекъснато, че №64 от българите се движи наравно с най-добрите австрийци, италианци, швейцарци, французи, канадци, американци. Но ние карахме ски, които при 60-70 км вече те хвърлят в небесата. За самото състезание имах №82. На старта беше минус 20 градуса и духаше силен вятър. Замръзвах. Изведнъж виждам при стартерите се натиска турчинът с №83. Съдиите едвам го изместиха, аз пък трябваше светкавично да стегна ските. Изнервих се страшно. Сигурно и затова направих грешка, която не допусках при тренировките. Ударих се в една бабуна, направих салто и се спрях в мрежите. Зад гърба ми бяха около 1300 м. Очилата ми се напълниха със сняг. Хвърлих ги и продължих. На финала ме посрещна генерал Владимир Стойчев (б.а. - тогава председател на БОК и член на МОК). От него разбрах, че преди падането ми шпикерът коментирал, че изненадващо един българин диша във врата на Тони Зайлер наравно с швейцареца Фелай и Молтерер, познат като Бялата светкавица от Кицбюел. Ако имах нормални ски, можех да вляза в тройката или да съм веднага след призьорите", завършва емоционално Гошето.

13-ото място на Георги Димитров в слалома е изумителен за времето си резултат. То бе надминато едва четвърт век по-късно от Петър Попангелов, който завърши 6-и през 1980 г. в Лейк Плесид и повтори постижението си 4 години по-късно в Сараево'84. Още по-невероятно изглежда това 13-о място, защото е извоювано с "3-годишни дървени кестлета. Те щяха да се разпаднат още малко. Ако не им бях направил "мустак" в средната част (б.а. - спецтехника при точенето на кантовете), нямаше да мина и 10 врати", пояснява Гошето и добавя: "Дървената ска се кара състезателно най-много 10 дни. Звездите идваха тогава с пакети по няколко чифта само за едно състезание."

Големите шампиони понякога ни изненадват със своя градация на успехите. Въпреки фантастичното си представяне на олимпийските игри в Кортина Д'Ампецо, Георги Димитров е категоричен, че най-големият му успех е класирането на 7-о място на гигантския слалом в Мадона ди Кампилио година по-късно. Италиански мултимилионери, амбицирани да наложат известния курорт и като състезателен ски център, канят през зимата на 1957-а целия световен елит. Заминава и нашият отбор.

Пистата за гигантски слалом е необичайно дълга за съвременните измерения - 2600 м и денивелация над 560 м. Стартът е само в един манш, участниците са 165(!). Когато Георги Димитров финишира, чува възгласи от трибуните "Браво, браво". Пред него са само 4-има австрийци, начело с победителя Егон Цимерман, французинът Шарл Бозон (втори) и местният любимец Бруно Алберти, който го е изпреварил за 6-ото място само с една десета. Всички го поздравяват, а звездата на словенците Тино Мулей го псува по балкански и го пита, къде се е научил да кара толкова добре. "В Бинтебург (т.е. Самоков), на 60 км от София", отговорил му нашенецът.

Първите световни асове, които са впечатлени от таланта на Георги Димитров, са френските национали, гостуващи за купа "Алеко" на Витоша през 1955 г. На Стената карат звезди като Шарл Бозон, Жерар Паские, Рене Коле, Ги Перия и др. Всички те завършиха кариерите си с богати колекции от медали от световни първенства и олимпиади. След подвизите в Кортина и Мадона ди Кампилио Гошето усеща уважението дори на участниците във вундертима на Австрия, а Карл Шранц му става и кръстник. Именно той пръв го нарича "Дими", както дълги години беше популярен българският №1 в белия керван.

Георги Димитров се вълнува най-много, когато говори за приятелството си с Франсоа Бонлио. Веднага след като печели олимпийската титла на гигантски слалом в Инсбрук през 1964 г., французинът му подарява пуловера си, с който е направил шампионското спускане и върху който бил окичил златния медал. Всички приемат жеста на шампиона като уважение към най-добрия алпиец от Източна Европа в средата на миналия век.

Хайк Вахрам
в-к Стандарт, СЪБОТА, 3 Февруари 2007