На 6 август на 100 години и 8 месеца от този свят си отиде една от най-големите легенди на световния алпинизъм. Името на италианеца Рикардо Касин обаче ще отеква във вечността.

Riccardo Cassin (photo courtesy of Fondazione Cassin)

Роден на 2 януари 1909 г. в Сан Вито ди Таляменто, провинция Фриули, той отрано започва да се грижи за препитанието си, след като баща му без време умира. Рикардо се мести в Леко, където проявява нечувана воля за постигане на целите си. Работи по 12 часа на ден и едновременно посещава вечерно училище.

Бързо напредва в професионално отношение и само след няколко години става директор на фабрика за електрически съоръжения.

Започва да се катери на границата на 20-те и 30-те години на ХХ век по варовиковите игли на масива Гриньета в околностите на Леко и се включва в знаменитата група "Паяците от Леко" (Ragni di Lecco). Автор е на многобройни премиерни изкачвания (най-много в периода 1934-1938), които представляват ключови събития в историята на италианския и световния алпинизъм -югоизточното ребро на Чима Пиколисима ди Лаваредо (1934), югоизточния ръб на Торе Триесте и северното ребро на Чима Овест ди Лаваредо (1935 г., което по това време е един от най-големите проблеми пред европейския алпинизъм и към този момент е отблъснало 27 опита на най-добрите катерачи от Италия и съседните страни), източния ръб на Голем и северното ребро на Егюий дьо Лешо (1939 г.), северозападното ребро на Прима Сорела дел Сорапис и югоизточния ръб на Торе дел Диаволо (1947 г.), северното ребро на Пиц Росег (1955 г.), северното ребро на Дисграция (1957 г.), северното ребро на Лигонсио (1959 г.).

The young Riccardo Cassin climbing

През 1937 г. (14-16 юли) преодолява за първи път северната стена на Пиц Бадиле в Бергел (на границата между швейцарския кантон Граубюнден и италианската провинция Сондрио) по маршрут, който днес носи неговото име.

Негови партньори са Виторио Рати и Луджи Еспозито, а вече по стената към тях се присъединяват Марио Молтени и Джузепе Валсечи. На следващата (1938-а) година с Джино Еспозито и Уго Тицони прави преломното първо изкачване по Реброто Уокър на Гранд Жорас във Френските Алпи, което и до днес стои наравно с първите изкачвания по северните стени на Айгер и Матерхорн.

В богатата му биография намираме и доказателства за патриотизъм - през пролетта на 1944 г. се включва в партизански отряд и воюва срещу немците. След Втората световна война, през 1953 г., с професор Ардито Дезио е на разузнаване в района на К-2 (8611 г.) и участва в подготовката за експедицията, която прави първото изкачване на този връх през 1954 г. Властният и славещ се с желязна ръка професор Дезио обаче не го включва в състава - вероятно страхувайки се от ярката индивидуалност и авторитета му.

Но веднага след това самият Касин започва да ръководи експедиции, между които е и победната на Гашербрум IV (7925 м), когато на върха през 1958 г. първи стъпват Валтер Бонати и Карло Маури. Той е начело и на екипа от седем души, който през 1961 г. прокарва 3-километров стенен маршрут с хималайски характер на най-високия връх на Северна Америка Маккинли (6193 м) в Аляска - по Реброто на Касин на южната стена. Тогава тази линия е призната за най-трудна от този тип в Северна Америка, а Касин получава поздравления лично от тогавашния президент на САЩ Джон Фицджерълд Кенеди. През 1969 г. осем души под негово ръководство записват премиерен маршрут по западното ребро на Ииришанка (6126 м) в Кордилера Уайуаш (Перуанските Анди), наричан "Матерхорн на Андите". Той оглавява и първия опит (1975 г.) за изкачване по знаменитата южна стена на Лхотце (8516 м) в Непалските Хималаи. Въпреки присъствието на многобройни звезди - Алесандро Гоня, Райнхолд Меснер, Игнацио Пиуси, Джиджи Алипи, Марио Конти, Франко Гуджати (а може би именно заради това), експедицията стига само до 7500 м. Касин е катерил също така в Патагония, Кавказ, в планините на Шотландия и Япония.

Giancarlo Riva, Vasco Cocchi, Gianni Lenti, Mario Bonacina, Ugo Lorenzi and Riccardo Cassin in Vetta all'Adamello (June 1966)

През 1987-а, в началото на юли, на 78 години, прави изкачване по стената на Пиц Бадиле, по собствения си маршрут - по случай 50-годишнината от неговата премиера. А на 11 август същата година отново изкатерва маршрута - този път с филмов екип.

Рикардо Касин е един от основателите на знаменитото ски рали в Леко, което през 70-те години на ХХ век има статута на неофициално европейско първенство.

През 1976 г. е обявен за почетен гражданин на Леко. Той е почетен член на групата "Паяците на Гриньета" (Gruppo Ragni della Grignetta), на Международния академичен алпийски клуб (Club Alpino Accademico Internazionale), на групата "Висока планина" (Groupe Haute Montagne), на алпийските клубове на Италия, Полша, САЩ, Испания, Швейцария и Франция.

Riccardo Cassin: “I always brought home everyone who came along and never lost a friend on a rope.”

Рикардо Касин има три дъщери, 7 внуци и 4 правнуци.

През 2006 г. в Леко е създадена Фондация от типа non profit, имаща за цел да се грижи за цялостното материално и духовно наследство на 97-годишния тогава патриарх на италианския алпинизъм Рикардо Касин. От този момент "Fondazione Riccardo Cassin" се заема със съхраняването на богатия му архив, с авторските му права, с промоция на постиженията и философията на великия Маестро. През същата година е
учредена и награда на името му (Premio Riccardo Cassin), която от този момент се връчва в категориите "Планинарска култура" и "Алпинизъм". Всеки неин носител получава по 3000 евро. В състава на Журито до смъртта на Касин влизаха той (като председател на Фондацията), синът му Гуидо Касин, биографът на Касин старши - журналистът Даниеле Редаели, професор Луиджи Дзанци, Чезаре Маестри и Пиерлуиджи (Луиджино) Аиролди. Средствата на Фондацията са осигурени от семейство Касин.

"Cassin" е и търговска марка на известната италианска фабрика за катерачен инвентар, създадена в Леко през 1947 г. от Рикардо Касин. Тя произвежда пълен асортимент алпийски съоръжения. През 1970 г. прави първите титанови котки за експедицията по южната стена на Лхотце. През 1997 г. търговската марка "Cassin" е купена от фирмата "CAMP".

Рикардо Касин е автор на няколко книги, най-популярната между които е "50 години за алпинизма" (Riccardo Cassin, "Cinquant'anni di alpinismo", "Dall'Oglio", Milano, 1977). Тя е издавана в Англия (Riccardo Cassin, "50 years of alpinism", превод на Ренато Сотиле, Renato Sottile, "Diadem Books", London, 1980, 1981) и в САЩ (Seattle, 1981, 1982). На Касин е посветена и една глава в чудесната книга на Никълъс О'Конъл (Nicholas O'Connell) "Отвъд риска. Разговори с алпинисти" ("Beyond Risk. Conversation with Climbers", "The Mountaineers", Seattle, 1993).

По време на Деветия международен фестивал на планинарския филм в Банско (25-29 ноември 2009 г.) ще бъде показан филмът за Рикардо Касин, заснет в деня на неговата 100-годишнина от зам.-главния редактор на "La Gazzetta dello Sport" Сандро Филипини и с участието на Валтер Бонати и легендарния Райнхолд Меснер.

Петър Атанасов
за в-к "7 дни спорт"
Четвъртък, 20 Август 2009

Интервю на The Independent с Рикардо Касин по случай неговата 100-годишнина

Рикардо Касин напомня на дядото, който винаги сме искали – широка усмивка, топло чувство за хумор, две големи сини очи, в които виждате отразени заснежените върхове от неговото минало, планини, за които той има по-ярки спомени, от колкото за вечерята предния ден. Днес Касин е на 99, но ръката му все още може да стисне моята, толкова силно, колкото хлъзгавите хватки на времето.

Може да си помислите, че тъй като е прикован в инвалидна количка духът му е пречупен, но когато попитате Касин как се чувства, той се усмихва и казва, че е щастлив от това че е жив, че до преди четири години 30 минутните лицеви опори и коремни преси са били част от ежедневието му. За това на 85 е можел да изкатери 5.10b Luna Nascente, в Val di Mello, Италия.

Поколения наред името на Касин се свързва със създаването на "Ragni di Lecco", група катерачи-авантюристи, които през трийсетте само с въже и няколко ръчно изработени клина са катерили през уикендите, близо до родните си места, върхове като Resegone (1,877 метра) и Grigna (2,177 метра), а няколко десетилетия по-късно са стъпили на върха на недостижимия Маккинли по легендарния ръб на Касин (1961).

Като водещ "Ragno" (от италиански - паяк), Касин покорява три от най-известните днес италиански северни стени, въпреки ограничения инвентар на времето – обикновени спални чували, ръчно изработени котки, примитивни въжета и стоманени клинове - въпреки много опасните условия за катерене и дългите дни прекарани на стената.

През 1935 Касин прави първото си изкачване на Чима Овест ди Лаваредо (VIII°/VI°, A0 категория) в италианските Алпи, 500 метров тур, който минава през надвеси, които се редуват с по-технични тавани. По това време за изкачването се били необходими над 60 часа, по време на които три ужасни бури измиват стената, правейки снежната покривка много нестабилна. През 1937 Касин изкачва североизточната стена на Пиц Бадиле (VI/V+ задължителна категория), в швейцарските Алпи, като през това време спасява двама италиански катерачи, Марио Молтени и Джузепе Валсеки, които са блокирани на 800 метровата стена от една седмица.

Вероятно най-бележитото изкачване на Касин е неговото първо изкачване на Реброто Уокър, Гран Жорас (V+ категория) през 1938. Отнемат му 82 часа за да покори 4, 208 метровия връх, главно поради ниските температури и технически трудните камини, често силно обледени. Това премиерно изкачване, редом с покоряването на северната стена на Айгер през 1938 се смятат за най-добрите маршрути прокарани между двете световни войни. Касин е също така известен с многобройните си експедиции на осем хилядници, сред които Гашербрум IV (7,925 метра), Пакистан и Андите, Перу.

Някои от лудите неща, които правихме за да катерим – нямахме пари, но имахме огромна страст към катеренето, така че събрахме по няколко петачета всеки и купихме 50 метрово въже плюс няколко карабинера. Осем човека разчитахме на това въже – за това се редувахме – двама се качваха горе и хвърляха долу въжето за следващите двама и т.н.

Най-голямото ми падане беше 40 метра – бях в Grigna по Dito Dones (6a+/5c/A0 )с моя скъп приятел Марио Доро по едно доста трудно въже, когато изведнъж извиках: "Излитам от стената. Дръж ме!", но той беше твърде зает с пушенето на цигарата си и аз летях безкрайно дълго надолу, разбивайки се в стената. След тази случка никога повече не катерих с него. Останахме си приятели, но катерихме само успоредно един на друг.

Жените определяха успеха ми в живота – без тях нямаше да стана катерача, който съм днес. Моята майка, Емилия, готвеше за мене, сестра ми се грижеше за спортния магазин през уикендите, за да мога да отида да катеря с приятели, а жена ми, Ирма, шиеше катерачните ми дрехи от различни парцали.

По мое време нямаше съревнование по маршрутите – водеше ни по-скоро желанието за открием нещо ново, да намерим решение и отговор защо някой можеше да изкачи нещо, а друг не. Никога не съм имал съперници, освен времето. От понеделник до петък трябваше да работя във фабрика за стомана и можех да катеря само през уикендите. Нямах друг избор освен да достигна върха преди падането на нощта, понеже трябваше да ходя на работа на другия ден. Нямаше самолети, само влакове, колелета и много ходене пеша. За да стигна до Монблан и да катеря по Гран Жорас, трябваше да взема влак до Пти Сен Дидиер, да карам колело до Курмайор, и да ходя до Кол дю Джайънт ("прохода на гигантите"), сетне нагоре по Мер де Глас ("леденото море") докато стигна Рифуджо Лешо (заслонът Лешо), да стигна до платото на Гран Жорас и да започна да катеря. По това време вече съм достатъчно загрял за катерене!

Планината е учител за живота – понеже ти дава чувството за най-голямото удовлетворение, което можеш да получиш от живота и те учи как да мислиш без да се страхуваш. Който изпитва страх не бива да опитва да катери, въпреки това трябва да си благоразумен когато катериш. Непредпазливият човек е луд.

Винаги съм бил взискателен – по този начин планината стана мой приятел и никога не нарани поите партньори в свръзка или мене. Винаги връщах вкъщи тези, които идваха да катерят с мене и никога не загубих свръзката си по време на катерене. Ако обичаш да катериш, трябва да продължиш да го правиш, но винаги с респект към планината и без самонадеяност.

Да, все още чета катерачните новини, най-вече благодарение на Вера Ченини, която познавам от 13 годишна, когато тя за първи път изкачи моя маршрут на Пиц Бадиле.

Пресата не беше там за последното ми изкачване на Пиц Бадиле, когато бях на 78, и имаше 50 годишнина от първото ми изкачване. Изкачих маршрута два пъти за една седмица, понеже чувствах, че имах силите да го направя.

Наистина ли Чезаре Маестри изкачи Серо Торе? Мисля че ако започнем да се съмняваме в това, какво е направил там горе, ще трябва да поставим под съмнение много и от моите изкачвания – например Маккинли, тъй като няма снимки, които да показват, че в действителност съм стигнал върха. Опитах се да направя една и ръката ми почти измръзна. Това, за което съм загрижен е, че загубих един добър приятел.

Най-добрият ми приятел и свръзка, беше без съмнение, Виторио Рати, с който прокарах маршрутите по Чима Овест ди Лаваредо и Пиц Бадиле.

26 Април 1945, бях виден партизанин, и Рати и аз лежахме в центъра на Леко. Аз се прикривах с базука, дадена ми от американски войници, и се опитвах да спра няколко немски войници, които се опитваха да избягат към Валтелина и Сен Морис. Рати имаше само едно по-малко оръжие и когато стреля по германците те го убиха на място, близо до мене. Той беше един от малкото, които можеха да ме следват в катеренето. Беше много издръжлив и волеви човек.

Да, клиновете ми бяха ръчно изработени. Правех ги като използвах студена преса – така ставаха по-здрави, без въздушни балончета, сравнени с тези, направени от смесени сплави, които бяха по-ковки и меки.

Моята тайна в никакъв случай не беше в гените ми. Баща ми почина докато работеше в мина в Канада, на 24 годишна възраст, и никога не е катерил. Това, което ме отличаваше от другите катерачи беше, че благодарение на трите години боксиране бях свикнал с тренировките в гимнастическия салон и бях много силен. А и моята упоритост – каквото започнех, трябваше да бъде завършено. Никога не съм слизал от планината, без да стигна върха.

Моята упоритост ми позволи да прекарам 4 часа на надвесената стена на Чима Овест ди Лаваредо, докато се опитвах да забия един клин. Клинът просто не искаше да влезе, но аз исках да продължа нагоре и така поспорихме колкото време беше нужно. Исках да направя траверс по стената с пандюл, така че клинът трябваше да е сигурен и да издаде онзи звънтящ звук. Накрая го бях забил така добре, че никога после не успях да го извадя и остана там за да маркира маршрута.

Как се подготвих за Маккинли?

Както при всичките си върхове се опитах да намеря най-логичния и най-безопасния път нагоре, този по който бях убеден, че ще се кача без опасности. Дом Шелдън, известният американски пилот, ми изпрати няколко снимки на планината, по които избрах маршрута и го направих. Не знаех къде се намира планината, но знаех че тя крие едно предизвикателство – как да стигна до върха, при положение че толкова много американци преди това се бяха върнали без успех. По времето когато самолетът ни ни докара до базовия лагер, толкова много пъти се бях взирал в снимките, че поправих Шелдън, който се приземи в погрешния лагер.

Да, Джон Кенеди ми изпрати телеграма, с която ме поздрави за изкачването на Денали. Всъщност той трябваше да дойде да ме види, но тогава за случи "Заливът на прасетата" и той беше възпрепятстван.

K2 си остава един никога не достигнат връх за мене, понеже Ардито Дезио, главният ръководител на експедицията към Италианския Алпийски Клуб, направи всичко възможно за да ме остави у дома. Той се чувстваше застрашен от моя опит. През 1952 ме заведе в Хималаите за да маркирам маршрута, да организирам експедицията и да преценя какво ще е нужно. Преди да заминем за Катманду, той ме изпрати на преглед в Рим, където ми казаха, че имам проблем със сърцето и трябва да остана у дома, докато останалите покоряват върха.

На стената нямаше спални чували и вакуумирана дехидратирана храна – вместо това се завивахме с якетата си, пъхахме краката си в раниците и се връзвахме за два клина. Аз можех да спя навсякъде, при всяка температура. Ядяхме много шоколад, сушени плодове и ядки, и носехме малка печка за да топлим вода за чай.

Спортното катерене все пак е катерене, но не е катеренето, с което аз съм свикнал. Не понеже е по-лесно, но понеже другото – традиционното, е което е нормалното за мене.

Нямам любим маршрут – всичките ми премиери са красиви по свой начин. Обичам ги всичките.

Превод от английски:  Люба Манолова
verticalworld.net