Отиде си Сър Едмънд Хилари – първият човек, покорил Еверест. Великият алпинист ни напусна на 88 години, след като разви бронхопневмония. Това съобщи министър-председателят на Нова Зеландия Хелън Кларк. Първото изкачване на Еверест през 1953 г. от Едмънд Пърсивъл Хилари и шерпа Тензинг Норгей (умира на 9 май 1986 г. в Дарджилинг, Индия) означаваше преодоляване на най-голямото препятствие в алпинизма и ги превърна в най-уважаваните в света.

Sardar Tenzing Norgay of Nepal and Edmund P. Hillary of New Zealand, left, show the kit they wore when conquering the world's highest peak, the Mount Everest, on May 29, at the British Embassy in Katmandu, capital of Nepal, in this June 26, 1953 file photo. Hillary, the unassuming beekeeper who conquered Mount Everest to win renown as one of the 20th century's greatest adventurers, has died, New Zealand Prime Minister Helen Clark announced Friday. He was 88. (AP Photo, File)

Особено първия. Този не особено общителен пчелар от дълбоката новозеландска провинция, за когото алпинизмът беше само хоби, се превърна в световна сензация. И вместо да увехне под втренчения поглед на света, израсна в светлината на прожекторите на славата и използва спечелената популярност за търсене на пари не само за нови пътешествия и експедиции, но и за строеж на училища, болници и за други начинания, осигуряващи развитието на областта Соло Кхумбу в Непал.

Този скромен и непретенциозен човек за много късо време се преобрази в най-големия ловец на приключения през ХХ век, за да стане в края на краищата почти митична фигура в очите на своите почитатели. Като дете Едмънд обича да чете и да мечтае за големи пътешествия. Преломен момент в живота му е една зимна ваканция в подножието на Маунт Руапехо в родната му Нова Зеландия. Там се научава да кара ски. За първи път започва да се катери по стръмните снежни склонове, опивайки се от режещия планински въздух.

Това време събужда у 16-годишния юноша любов към планинарските приключения, която никога не го напуска. След завършване на военната си служба - по време на Втората световна война е навигатор на хидросамолет тип "Каталина" - Хилари се връща на работа в пчеларската ферма на баща си. Но посвещава всяка свободна минута на катерене из околните невисоки планини.

През 1947 г. се запознава с Хари Айърз, един от големите новозеландски алпинисти. Като свръзка правят много изкачвания в Южните Новозеландски Алпи. Едно е тях е премиерно - по южното било на Маунт Кук (най-висок в страната) през 1948 г.

Преминавайки бързо през етапите на чирак и калфа в катераческия занаят и през снеговете и ледовете на Нова Зеландия, Едмънд Хилари се разделя с партньора си и започва да търси нови предизвикателства.

През 1950 г. е в Европа, където стъпва на Юнгфрау, Монте Роза и още няколко върха със средна трудност. Година след това с Джордж Лоу, Ърл Ридифорд и Ед Котър прави първо изкачване на Мукут Парбат (7135 м) в Гархвалските Хималаи (Индия). Когато знаменитият британски алпинист Ерик Шиптън научава за този успех, кани Хилари и Ридифорд в разузнавателна експедиция на Еверест (8848 м) през 1951 г. В редица отношения тя преобръща живота на Едмънд.

В хода й получава заслужено признание, демонстрирайки великолепна техническа подготовка, неизчерпаеми физически сили, изключителна височинна поносимост и способност за бърза аклиматизация. Тези достойнства го правят партньор на Шиптън по склоновете на Пумори. Оттам оглеждат отблизо югозападните части от масива на Еверест. Именно те откриват възможността за преминаване през ледопада Кхумбу до Западния циркус, по нататък - към Южното седло, и по билото - до върха. Връщат се с убеждението, че това е най-доброто решение на проблема.

Две години по-късно Хилари се връща по тези места като участник в поредната британска експедиция към Еверест. Тя се ръководи от полковник Джон Хънт. Комитетът „Еверест” решава да освободи Ерик Шиптън поради „липса на напредък в планирането на експедицията” (според официалните документи). Полковник Хънт бързо доказва,че е лидер от много голям мащаб. Той направлява нещата по абсолютно резултатен начин, без конфликти. Преди атаката подходящите хора и нужната екипировка се оказват на необходимото място.

Експедицията установява първия си лагер през март 1953 г. Работейки бавно, те достигат последния си лагер на южната седловина (7900 метра) на 26 май. Бурдилън и Евънс правят опит да изкачат върха, но се връщат, защото кислородната система на Евънс се поврежда. Двойката достига до южното било, достигайки на 100 метра от върха. След това Хънт нарежда Хилари и Тензинг да атакуват.

Explorers Sardar Tenzing Norgay of Nepal, left, and Sir Edmund Hillary of New Zealand who conquered Mount Everest in 1953, are in this 1953 handout photo. Hillary, the unassuming beekeeper who conquered Mount Everest to win renown as one of the 20th century's greatest adventurers, has died, New Zealand Prime Minister Helen Clark announced Friday, Jan. 11, 2008. He was 88. (AP Photo/NZPA,Penguin Books, HO)

Сняг и вятър задържат двойката на южната седловина два дни. Те тръгват на 28 май с подкрепящото трио на Джордж Уол, Алфред Грегъри и Анг Нума. Двамата разпъват палатка на 8500 метра на 28 май, докато поддържащият ги екип се връща в базовия лагер. На следващата сутрин Хилари открива, че неговите ботуши са замръзнали навън от палатката. Отнема му два часа да ги размрази, преди той и Тензинг да направят последното изкачване, носейки 10 кг багаж. Критичният момент в последната част на атаката била 12 метровата скала,наречена по-късно „Стъпката на Хилари”. Новозеландецът видял начин да проправи своя път чрез забиване на клинове в цепнатините между леда и скалата. Тензинг го последвал. Оттам нататък работата била относително проста. Те достигат върха в 11,30 часа сутринта. Както Хилари по-късно казва:

„Още няколко удара в замръзналия сняг и стояхме горе”.

Двамата алпинисти прекарват на върха само 15 минути. Неуспешно търсели доказателства за трагичната експедиция на Малъри по-рано. Хилари снима Тензинг на върха. Непалецът оставя шоколади като дар, а Хилари оставя кръст. Тъй като Тензинг не знаел как да използва фотоапарат, снимки на Едмънд Хилари на върха няма. Двамата трябвало много да внимават при спускането, тъй като летящия със страшна сила сняг бил засипал пътеката им. Първият човек, когото срещнали, бил Уол. Той катерел нагоре и им носел топла супа.

File picture shows Mount Everest (C) taken from an aircraft. Tributes poured in from heads of government, fellow mountaineers and Nepal's fabled Sherpas for Edmund Hillary, the first man to conquer Mount Everest, who died Friday at the age of 88. (AFP/File/Sam Taylor)

С кончината на Едмънд Хилари завинаги остава открит въпросът:

„Кой от двамата е стъпил първи на върха?”

Приживе никой от тях, въпреки стотиците запитвания, не даде конкретен отговор на върпоса, а вече няма и кой да го даде.

Sir Edmund Hillary (R) and Sherpa Tenzing Norgay smile during their first interview with Reuters special correspondent Peter Jackson after their legendary ascent of Mount Everest (summit to right of Hillary's head) at camp in Thyangboche, Nepal in this June 6, 1953 file photo. Hillary, who along with Nepal's Tenzing Norgay Sherpa became the first to conquer Mount Everest, died in hospital on Friday. REUTERS/Peter Jackson/Files

Sir Edmund Hillary (R), Tenzing Norgay Sherpa (C) and John Hunt, leader of the Mt. Everest expedition team of 1953, arrive at the Heathrow airport in London in this undated handout photograph. Nepali Sherpa friends of Sir Hillary, who died on January 11, 2008, lit butter lamps and offered special Buddhist prayers in monasteries for the mountaineer, calling him a great philanthropist and friend of Nepal. Hillary, who scaled Mount Everest in 1953 along with Nepal's Tenzing Norgay Sherpa, spent much of his life afterwards helping Sherpa communities in Nepal, including projects to build hospitals and schools. REUTERS/Picture Norgay Archive/Handout (BRITAIN).

Когато утихва шумът от успеха (между другото кралица Елизабет Втора удостоява Джон Хънт и Едмънд Хилари с благородническата титла - Сър), Хилари продължава да търси приключения. През 1958 г. ръководи експедиция на Южния полюс и става третият човек в историята, който го достига - след Руал Амундсен и Робърт Фалкон Скот.

На следващата година търси легендарния снежен човек - Йети, но не открива потвърждения на тезата за съществуването му. През 1960 г. оглавява опит на Макалу без кислород. Питър Мългрю стига на 240 м под върха. След още три години Хилари е лидер на групата, която стъпва на изключително трудния технически Кангтега (6779 м). През 1964 г. негов екип прави първо изкачване на друг връх от тази категория - Тамсерку (6526 м). През 1967 г. плава с мощна моторница срещу горното течение на Ганг - свещената и най-дълга река в Индия.

Edmund Hillary and his wife displaying a book about his victory over Mount Everest, as they arrive by train in Val D'Isere, France, in January 1954. Hillary, the modest New Zealand beekeeper who won international fame as one of the world's great adventurers after becoming the first person to climb Mount Everest, has died aged 88. (AFP/File)

След 1960 г. Хилари работи за подобряване на живота на шерпите и на други народности от подножието на Хималаите. През 1961 г. организира първото събиране на пари за училище в голямото шерпско село Кхумджунг. Веднага след това и други селища започват да търсят помощта му за строеж на училища, болници, пътища, мостове. Хилари помага в набирането на инвестиции, пътувайки и изнасяйки лекции в Нова Зеландия, САЩ, Канада и други богати страни. През 1966 г. създава „Himalayan Trust”, който се занимава с разпределяне на събираните от него пари и с надзор върху реализацията на проектите. С времето дейността на тръста се развива и придобива размах.

В последните години се занимава с проблемите на дефорестацията (унищожаването на хималайските гори), която е предизвикана от растящия брой на алпинистите и трекерите. Колкото повече дърва за огрев биват сечени, толкова повече ерозията разрушава планинските склонове. За да спре този процес, тръстът инициира създаването на Националния парк „Сагарматха”, който обхваща целия район на Соло Кхумбу. Сечта в него е сведена до минимум, а на посетителите се разяснява да готвят на газ или нафта. Поставено е началото на енергично залесяване. Въпреки че първоначално част от планинците се противопоставят на идеята за Парка, мнението им бързо се променя. Особено след като Едмънд Хилари се ангажира лично и пряко с този проект. А е известно, че повечето шерпи го приемат като свой крал.

„Въпреки че Хилари със своята непосредственост, откритост и непретенциозност веднага създава атмосфера без напрежение, всеки събеседник бива поразен от неговата всестранност. Един човек, който е имал енергия и амбиция да стъпи на най-високия връх и има осанка и сигурност в себе си на роден дипломат, притежава достатъчно ентусиазъм и великодушие, за да посвещава собственото си време за трупането на милиони долари, които отиват за развитието на Соло Кхумбу в Хималаите. По време на разговорите с него бързо става ясно, че той не е просто още един хималаист или още един политик, а е от най-редкия днес вид хора - истински герои на нашето време. Със своите огромни ръце, буйна, вече побеляла коса и сключени, гъсти вежди прилича на огромен, но приятелски настроен лъв", пише американският журналист Никълъс О'Конъл.

Визитка

A portrait of Sir Edmund Hillary in 1958. Hillary, the modest New Zealand beekeeper who won international fame as one of the world's great adventurers after becoming the first person to climb Mount Everest, has died aged 88. (AFP/File)

Едмънд Хилари е роден в Оклънд (Нова Зеландия) на 20 юли 1919 г. Израснал е в Таукау, малко градче на 40 мили южно от родния му град. Благодарение на майка си, която е учителка, на 11 г., две години преди срока, завършва местното училище и е приет в един от най-престижните колежи на Нова Зеландия - "Oakland Grammar". След завършването му няколко години слуша лекции по математика и точни науки в местния университет. Не го завършва, защото академичната обстановка и студентският живот му доскучават. Постъпва в армията. След Втората световна война помага на баща си в пчеларството. После си спечелва световна слава като алпинист и пътешественик. И започва да си осигурява средства за препитание чрез изнасяне на лекции, писане на книги, проектиране на екипировка и съоръжения и ръководство на различни фирми. През 1953 г. Едмънд Хилари се оженва за Луиз Роуз. Раждат им се три деца - Питър, Сара и Белинда. През 1975 г. Луиз и Белинда загиват при самолетна катастрофа недалеч от Катманду. През 1989 г. Хилари се оженва повторно за Джун Мългрю, вдовица на неговия приятел и спътник от Антарктика и Хималаите Питър Мългрю, който загива също при самолетен инцидент на Белия континент. Джюн и Едмънд живеят в Оклънд.

в-к Топспорт
12.01.2008 г.

***

Едмънд Хилари: Еверест не беше край, а начало

Покорителят на Еверест Едмънд Хилари ни напусна на 88 години. Публикуваме едно от многобройните интервюта на сър Едмънд, взето в навечерието на 50-годишнината от изкаччването на Еверест, в което той споделя вижданията си за живота, алпинизма и Хималаите.

Edmund Hillary is seen after he was decorated by with a Commander's Cross of the Order of Merit at the Presidential Palace in Warsaw in 2004. Hillary, the modest New Zealand beekeeper who won international fame as one of the world's great adventurers after becoming the first person to climb Mount Everest, has died aged 88. (AFP/File/Wojtek Radwanski)

- Г-н Хилари, беше ли изкачването на Еверест цел на живота ви?
- По-скоро нещо, което зрееше у мене. Започнах като всеки алпинист. След това трупах опит. После дойдоха премиерните изкачвания. Когато се появи шанс за опит на Еверест, счетох това като подарък на съдбата. Човешките амбиции растат заедно с опита.

- Изпитвахте ли страх, когато започна изкачването?
- Да. Страхът беше част от цялото начинание. Много често съм се боял от планините. Но страхът дава допълнителни импулси. Позволява решаването на проблеми, което е невъзможно в друг случай. Когато си го изпитвал и е трябвало да го победиш, това само увеличава твоето по-сетнешно удовлетворение. А без това много изкачвания не биха си стрували усилията. На голяма височина животът не изглежда никак розово и заради това е необходимо нещо, което ти носи задоволство.

- Бяхте ли сигурен в успеха?
- Не. Предварително си бях казал, че трябва да съм много добре подготвен физически, силен и готов за върха. Ако си изправен пред някакво голямо предизвикателство, а не си сигурен, че ще успееш, но даваш всичко от себе си и побеждаваш, тогава наистина удовлетворението е истинско и голямо.

- Кои бяха вашите кумири?
- Джордж Лей Мелъри.Благодарение на него светът осъзнава съществуването на Еверест. Тази планина се превръща в идея-фикс за него. Експедиция през 1922 г. е пример как трябва да се подхожда към подобни проблеми.

- Колко бързо постигнахте техническо съвършенство?
- Мисля, че никой не може да се похвали с подобно нещо. Това по-скоро е идеал. Но на 20 г. бях добър на сняг и лед. Преминах редица снежно-ледени маршрути в Новозеландските Алпи, много от тях премиерно. Бях между десетте или двадесетте най-добри катерачи в родината ми.

- Какво впечатление ви направиха Хималаите, когато ги зърнахте за първи път през 1951 г. ?
- Страшно ми харесаха. Беше достатъчно сутрин да подам глава от палатката и да се огледам наоколо, за да видя безброй великолепни върхове, по това време девствени. Можехме да си кажем: "Утре отиваме на този" и да бъдем сигурни, че никой преди нас не е бил там. Това беше невероятно усещане. Бях участник в малка новозеландска експедиция с ограничен бюджет, защото всеки от нас беше платил участието си. Тогава в Гархвалските Хималаи стъпихме на половин дузина върхове над 6000 м. Усещането беше невероятно, защото бяхме съвсем сами в този огромен район.

- Кога за първи път се оказахте в Соло Кхумбу?
- През 1951 г. , вече при разузнаването на Еверест. Мелъри и Тилмън бяха отхвърлили възможността за премиване през ледопада Кхумбу. Когато с Шиптън стигнахме високо по билото на Пумори, видяхме, че можем да минем оттам, макар че има много опасни участъци.

- Как се стигна до поканването ви в екипа на Шиптън?
- Той беше ръководил такава експедиция през 30-те години. Един от участниците бил новозеландецът Дан Брайънт. Той много харесал на Шиптън с катерачните си умения на сняг и лед. През 1951 г. Ерик беше формирал много силен тим от британски скални катерачи. Но не беше убеден, че ще справят на смесен терен. Затова покани Ридифорд и мене. Решително се оказа доброто мнение за новозеландците.

- Що за човек и ръководител беше Шиптън?
- Страшно го обичах и му се възхищавах. Беше изключителен изследовател и планинар, но малко се интересуваше от организацията на големи експедиции. Не обичаше никак усложненията, които произтичат от тях. Много повече харесваше да прониква в най-дивите и най-недостъпните кътчета на екзотичните планини.

- Защо Джон Хънт замести Ерик Шиптън?
- Комитетът "Еверест" отчете, че подготовката закъснява и взе решението за смяната.

- Беше ли разочарован Шиптън?
- Да, страшно.

- Смятате ли това решение за неудачно?
- Да. Човекът, който го замести - Джон Хънт - беше със сигурност много голям организатор. Но смятам, че ако ръководител беше останал Ерик, шансовете за успех нямаше да намалеят.

- Как изглежда сравнението между двамата?
- Хънт беше военен, висш офицер по време на войната. Имаше големи организаторски способности, но не беше сговорчив и разбран човек.
Но не си позволяваше да командва или да нарежда, защото е добре известно, че алпинистите са независими хора. Джон Хънт все пак успяваше да се справя с групата от крайни индивидуалисти.

- Не стана ли така, че вместо в хималайска експедиция, участвахте във военна операция?
- Не, не бих казал. Това си беше експедиция, но по-добре организирана и с по-голямо внимание към детайлите, отколкото други начинания от този род.

- Добър ли беше съставът?
- Много добър и много сработен. Всички решително се бореха за успеха.

- Защо беше избрана обсадната тактика?
- По това време знаехме много малко за другите възможности. В този стил бяха провеждани всички тогавашни експедиции. Идеята за алпийския стил се появи по-късно. Обсадният стил беше задължителен на високите върхове. А и нашата експедиция едва ли може да бъде отнасяна към големите. Ние бяхме десетима алпинисти плюс Тензинг Норгей. Той беше и сирдар (ръководител на шерпите). Имахме около 25 шерпи като височинни носачи. Нашата експедиция беше направо "джудже" в сравнение с някои по-късни "чудовища".

- Каква беше ролята на шерпите?
- Огромна. Ние винаги ги съпровождахме през ледопада Кхумбу и по-нагоре. Никога не ги оставяхме без опека. Придвижването заедно и следенето дали се движат по верния и безопасен път смятахме за свое първостепенно задължение. Днес нито един алпинист не помръдва от палатката си преди целият багаж да бъде изнесен до последния лагер.

- Как Тензинг стана ваш партньор?
- Това беше премислено решение, защото се допълвахме. Най-добре взаимодействах с Джордж Лоу - другия новозеландец в състава. Предпочитах да действам с него. Той също беше в много добра форма. Но Джон Хънт искаше да действаме разделени, защото и двамата имахме голям опит в катеренето по лед. Тъй като Тензинг също се представяше много добре, реших да се вържа с него. И много бързо се превърнахме в отлично сработена свръзка.

- Какъв беше Тензинг?
- Изключително симпатичен човек, с обезоръжаваща усмивка. Страшно искаше да стъпи на върха - нещо, което го отличаваше от всички останали шерпи по онова време. Освен това беше и великолепен катерач.
Нито един от нашата експедиция не беше "великолепен катерач" в днешния смисъл на тази дума. Но той много бързо се аклиматизираше, беше решителен и много, много силен.

- Как бяхте избрани за атаката?
- След прокарването на маршрута до Южното седло и по-нататък по билото (Чарлз Евънз и Томас Бурдилън стигат до 8765 м - бел. ред.) всички слязохме в ниските лагери за ден или два. В този момент аз и Тензинг бяхме най-силната свръзка. И затова получихме шанса да опитаме.

- Нямаше ли претенции, че експедицията е британска, а новозеландец е избран за решителната атака?
- Не. По онова време отношенията между Великобритания и Нова Зеландия бяха много тесни. Бяхме граждани на своята страна, но поданици на Нейно Величество Кралицата, следователно британци

- Кой от вас първи стъпи на Еверест?
- От половин век непрекъснато ми задават този въпрос. На 80 г. пак трябва да отговарям на него. След многобройни недоразумения Тензинг ясно написа в своята автобиография, че не той първи е стъпил на Еверест.

- Заглавието на вашата последна книга "View from the Summit" (от началото на 2000 г. - бел. ред.) означава не само "Поглед от върха", но поглед назад, оценка на фактите. Значи ли, че е ударил часът на истината?
- Не, просто посочвам събитията такива, каквито бяха. Аз водех по целия път от Южния връх. Тензинг беше на крачка от мене, когато стигнах до 8848 м. Когато си в свръзка с някого, не е важно кой първи ще стъпи на най-високата точка. Смятам тази информация за маловажна, но я поместих, защото това е моята последна книга.

- Не възнамерявате да пишете повече?
- Не. Вече съм на 82 години.

- Снимката на Тензинг на Еверест обиколи света. Защо вие нямате снимка от върха?
- Тензинг нямаше апарат. Доколкото знам, той не е направил нито една снимка през живота си. Затова дори не ми мина през ума да му дам моя, за да ме снима. Знаех, бях си втълпил, че трябва да фотографирам него на фона на разположените под нас била и вериги, за да документирам изкачването.

- Какво оставихте на върха?
- Тензинг като будист вярваше, че това е обител на боговете. Затова направи малка вдлъбнатина в снега и постави в нея парченце шоколад и бонбони като дар за тях. Тогава си спомних, че и аз имам приготвени неща. По-рано, на Южното седло, Джон Хънт, който се чувстваше зле и знаеше, че няма да стигне до върха, смутен се приближи до мене и ми каза, че преди заминаването го посетил един свещеник и го помолил да остави на върха мъничък кръст Джон беше много религиозен човек. Носеше го през цялото време. Попита ме дали може да ми го предаде. Приех го. На върха направих собствена вдлъбнатинка и поставих в нея кръстчето. Когато се върнах у дома, получих от папския нунций в Нова Зеландия мило писмо и бронзов медальон.

- Четиридесет години по-късно, през 1993 г. , когато стояхте край манастира Тянгбоче, Джон Хънт ви се извиняваше за нещо със смутен поглед. За какво?
- На слизане от Еверест стигнахме до лагера в Западния циркус. Повечето от участниците се бяха събрали там, но не знаеха какъв е резултатът от нашия опит. Моят сънародник и приятел Джордж Лоу, който ни посрещна на Южното седло и слизаше надолу с нас отдалече, започна да им сочи върха с пикела си. Всички се хвърлиха към нас. Едва тогава си дадох сметка какъв успех сме постигнали, макар че въобще не подозирах какъв ще бъде отзвукът му в целия свят. Хънт ме прегърна и заплака от радост. Страшно се смутих... Та 40 г. по-късно Джон ми се извини за тази моментна проява на слабост...

- Как се чувствахте по време на изкачването?
- Добре, но над 7500 м не е никак забавно. Ако някой твърди обратното, знайте, че ви лъже. Там запасите от жизнена енергия са на изчерпване. Едно изкачване в Алпите - европейските или Новозеландските, предизвиква много по-голямо удоволствие. Там можеш да стигнеш до върха, да легнеш на скалите и да заспиш. Подобно нещо се е случвало само веднъж в Хималаите. Там веднага започва слизане. Човек ясно усеща, че ако се забави, може да остане горе завинаги.

- Как Еверест промени живота ви?
- Не настъпи никаква промяна в отношението ми към планините. Продължих да се катеря. Еверест не беше край, а начало. Като "покорител" - знаете много добре защо слагам думата в кавички, ми беше много лесно да намирам пари за следващи експедиции. Това беше добрата страна на огромната врява, която се вдигна около нас.

- И дойде времето на алпийския стил?
- Експедициите на Ама Даблам (6814 м), Тамсерку (6608 м) и Кангтега бяха малобройни. На първия бяхме само четирима, на втория - шестима. Все пак те се различаваха много от днешния чист алпийски стил, когато най-добрите катерят соло или по двама.

- Експедицията на Макалу (8481 м) през 1954 г. беше вашето последно сериозно височинно начинание...
От Еверест, където прекарахме около 15 минути, не можех да откъсна поглед от недалечната великолепна пирамида на Макалу. На следващата година по склоновете му един колега падна в пукнатина. Бяхме вързани. Извадих го, но с цената на три счупени ребра. По-нататък действах глупаво. Вместо да сляза в базовия лагер, продължих нагоре. Това не остана безнаказано. Стараех се почти да не дишам, защото болката в гръдния кош беше непоносима. В лагер 4 бях повален от мозъчен оток. Много пъти бях стигал до границата между живота и смъртта, но тогава най-силно усещах, че ако умра, ще изпитам облекчение. Бях напълно безсилен, в полусъзнание. Имах ужасни, кошмарни халюцинации. Три дни бях транспортиран надолу. Спаси ме Чарлз Евънз. Днес смятам, че точно тогава съм загубил способността си да се аклиматизирам. Както се оказа, с годините този процес се е задълбочавал.

- И въпреки това направихте нов опит на Макалу. При това без кислород. Отново получихте мозъчен оток, а вашият приятел Питър Мългрю заплати с много тежки измръзвания и ампутация на краката...
- Никой не очакваше такъв обрат. Преди това бяхме прекарали няколко месеца в Антарктида, в експедиция на Южния полюс, който е разположен на около 3000 м.

- Очаквахте ли някой да успее на Еверест без кислород?
- Да, просто усещах, че рано или късно това ще стане.

- Как реагирахте на новината за успеха на Меснер и Хабелер?
- Новината ме завари в Кунде (шерпско село в Соло Кхумбу - бел. ред.). Те бяха много здрави и силни и представляваха отлично сработена свръзка. Меснер, Кукучка и Виелицки са най-големите във височинния алпинизъм на нашата епоха. Те реализираха редица смайващи постижения. Може би някои са по-добри в техническите изкачвания. Но ако става дума за изключителна класа на най-високите върхове, те тримата я демонстрираха. При това неведнъж.

- Но вашето и на Тензинг изкачване отвори техния път...
- Мисля, че направеното от нас представляваше мощен импулс за алпинизма. То получи огромна медийна разгласа и интересът към алпинизма нарасна неимоверно. Това пък рязко ускори неговата еволюция.

- Катастрофата с вашата първа съпруга и дъщеря е често описвана...
- Пилотът-новозеландец и персоналът на летището в Катманду не освобождават въжетата, с които малкото самолетче "Пилатус-Портър" се закрепва, за да не бъде отнесено от поривите на вятъра. Така катастрофата става на старта, не във въздуха... Тогава бях в Папхлу, където строях болница. Белинда и Луиз бяха тръгнали при мене...

- Райнхолд Меснер твърди, че е спасил живота на вашия син на Ама Даблам. Някои подхвърлят, че Питър е нещастен, защото винаги е оставал във вашата сянка. И нямайки какво да прави, е тръгнал по вашия път - изкачил е Еверест, стигнал е до Южния полюс...
- Питър получи помощ от Меснер след нещастния случай по склоновете на хималайския шестхилядник, който се отличава с изключителна техническа трудност. А останалото? Това са глупости. Питър е известен алпинист. Непрекъснато участва в експедиции или ги ръководи. Организира трекинги. Пише книги и изнася лекции. Има жена и деца. В живота на всеки има трудни и радостни моменти. И всеки върви по своя път.

- С какво се занимава дъщеря ви Сара?
- Тя е реставратор и е един от най-добрите новозеландски експерти в тази област. Ръководи департамента по реставрация на Музея за изящни изкуства в Оукланд. Непрекъснато пътува по света.

- А вие не спирате да работите...
- Непрекъснато пътувам с втората ми жена Джюн до Европа и Щатите за по около две седмици. Преди това задължително спираме в Непал, за да обсъдим със старейшините на различни селища подробностите на нови проекти. Стараем се да отговаряме на нуждите и исканията на тамошните хора. Ако решим, че дадена идея е добра, тръгвам да обикалям света и да изнасям лекции, благодарение на които събирам пари за проектите.

- Изпълнявате желанията на шерпите като магьосник. Те самите правят ли нещо за себе си?
- Изпитвам дълбока симпатия към тях. Страшно ги уважавам и им се възхищавам. Те са изключително корави хора с много силно чувство за хумор. Когато много отдавна ги запитах какво мога да направя за тях, ми отговориха, че децата им имат очи, а не виждат, защото не умеят да четат. Когато през 50-те години предприех дълго пътешествие в компанията на възрастен шерп, за да показваме на света една кожа, за която се предполагаше, че е на Йети, събрахме пари за построяване на училище в Кхумджунг.

- И така започна съвършено нов етап в живота ви?
- Заедно с мои приятели създадохме "Himalayan Trust". За около 30 години построихме в Соло Кхумбу, в земите на шерпите, 27 училища, 2 болници, 12 поликлиники, 3 летища, много мостове, водопроводи.

- Хилядите чужденци, които нахлуват по тези места, навярно променят нравите и бита на планинците?
- Шерпите престанаха да бъдат обикновени носачи. Тази роля сега се изпълнява от жителите на по-ниските райони. Много шерпи днес имат трекинг-агенции и офиси в Катманду. Занимават се с туристически бизнес. Между тях има пилот на свръхзвукови самолети, който работи в Кралските авиолинии. Други служат в представителства на международни организации, занимаващи се със защита на природата. Но за големи празници всички се връщат по родните места, за да участват в традиционните церемонии. Тяхната вяра си остава много силна. Това се отнася и за културните традиции. Благодарение на това не подлежат на дълбоки вътрешни промени. И точно заради това ги обичам.

- Анг Рита, който има десет изкачвания на Еверест, намушка с нож човек по време на сбиване...
- Анг Рита е великолепен алпинист и много добър човек, но страшно много пие.

- Днес Еверест се разглежда от мнозина като терен за поставяне на рекорди. Бабу Чири, който миналата година преспа на Еверест със специална екипировка, се готви за рекорд по скоростно изкачване...
- Мисля, че това са предизвикателства, които не произтичат от самите шерпи, а са им натрапени от други модели на поведение и друга ценностна система. Защото никой не разбира по-добре от тях, че въобще не става дума за борба между тебе и планината. Това е битка според правилата на днешното време, което кара хората да правят всичко възможно, за да изпъкнат, да се отличат на фона на останалите. А в конкретната област има много голямо поле за изява.

- В момента (пролетта на 2001 г.) в района на Еверест има около 15 експедиции повече от 500 души...
- Имахме щастие да попаднем по тези места, когато планината не беше още в паяжината на фиксираните въжета, когато първи прокарвахме пъртината и вървяхме по собствен път. Днешната комерсиализация не буди моя ентусиазъм. В медиите се появиха страховитите снимки на Джордж Лей Мелъри, намерен след 75 г. За мене той е герой. Страшно тъжно е, че към него се отнесоха по този начин. Появи се даже "Mallory busyness".

- А ако се окаже, че той е стъпил на Еверест преди вас?
- Не бих се ядосал. Алпинизмът не е само изкачване на върховете. От тях трябва да се слезе...При всички случаи бих останал първият, който не само е успял да стъпи на върха, но и да се върне.

- От 40 г. сте "Героят от Еверест" и носите титлата "Сър". Жълтите вестници в Лондон писаха, че от 5 юни 2000 г. сте престанал да носите рицарското звание в страната си. Както че и знаменитата ви сънародничка, оперната певица Кири Те Канава, няма да бъде "Лейди", защото Нова Зеландия премахва на територията си тези почетни звания...
- Притежавам титлата "Рицар на Британската Империя". Кралицата ми връчи Ордена "Гартър" - най-високото отличие в рицарската йерархия. Заедно с мене го получи Лейди Маргарет Тачър - дългогодишен премиер-министър на Великобритания. Имах голямата чест на официалния обяд по този случай да седя между Кралицата и Кралицата Майка. Решението за присъждането или отнемането на тези почетни звания принадлежи единствено на Елизабет Втора. Те бяха дадени на новозеландци като признание на заслугите им пред света. Това е най-добрата реклама за нашата страна.

- Преди време участвахте в американски възпитателни телевизионни програми, опитващи се да дадат на младите рецепта за успех. Какъв съвет бихте им дал днес, от върха на своя живот?
- Младите не вярват в никакви съвети на старците. Но след като ме питате, бих им предложил да се поспират понякога край хората, които са били изправяни пред много предизвикателства и са успявали да се справят с тях. По-добре е да се използва опитът и знанието на по-възрастните, вместо всичко да се започва отначало.

НетИнфо Спорт
13.01.2008 г.

  Tweet